Незавършеният роман на една студентка

Циана самозабвенно се засмя — същинско дете, увлечено от весела приказка.

— Смей се, смей се! — изръмжа професорът. — Още ли не се досещаш каква каша се забърка? Та цели две хилядолетия човечеството се дави в нея! И колко столетия само са спорили непорочно ли е било зачатието на моето Мириамче, или не! Що мастило се е изписало, що кръв се е проляла!

— Ама за Мария и Христос ли става дума? — изписка младата историчка, добави още едно „Лелеее!“, бликнало у нея из глъбините на миналото, и си запуши с длан устата. Очите й обаче се издуха напред, напираха да изскочат.

— Ъхъ — потвърди професорът и съвсем се смали във фотьойла си, смазан от наново връхлетялата го вина пред историята.

— Но нали той е бил някакъв пророк? — успя да изрече Циана.

— Като ти кажат, че си се родил син божи, щеш, не щеш, тръгваш да проповядваш. И това, че главна тема в неговите проповеди е любовта, сигурно Мириам му го е внушила. Трябва да е бил и умен, майка му беше много интелигентно за времето си момиче, а и мой син е все пак. Но най-идиотското знаеш ли кое е? По някаква глупашка родова традиция взели, та ме кръстили така. Представяш ли си? На собствения ти син да те кръстят! А казваш, че историята не можела да бъде объркана.

— Лелее! — изписка повторно Циана, спомнила си първото име на своя професор, и отново си запуши устата, но сега вече очите й май наистина щяха да изхвръкнат и да търкулнат своя смях из огромния кабинет.

— Я се опомни! — внезапно изрева професорът, скочи към нея и я задърпа за ръкава. — Тръгвай да ти коригират паметта! Аз лично ще те заведа.

Тя чак на вратата успя да възпре лудия напор на смеха в себе си, да го смачка със своята жалостивост.

— Професоре, мили, сигурно много страдате. Защо сам не го изличите от паметта си?

Човекът, който носеше името на своя син, възправи гърди пред съчувствието й като пред разстрел. Само лицето му стана тъмносиво, сякаш покрито от патината на вековете.

— Не бива. Човекът е длъжен да изстрадва своите вини. Единственото, което си позволявам, е тази ракия, но ти ще ми я простиш, нали?

Циана вдигна ръце за прегръдка, при което ръкавите на широкия халат се дръпнаха, за да открият девствената им белота.

— Може ли да ви целуна?

Професорът обаче също се дръпна.

— Само веднъж, за довиждане! Нали след малко ще ми коригирате паметта?

— Но моята няма да бъде заличена, не разбра ли най-после, глупачка такава! — избухна за последен път професорът по темпоралните машини, този толкова трагичен господар на времето.

Защото после той реши навярно, че с помощта на гроздовата ракия паметта му ще понесе и това: взе много нежно лицето на момичето в дланите си и го целуна с една объркана като вековете у него целувка, за която трудно можеше да се каже дали е любовна, дали бащинска, или синовна.