Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
Шефът на изкуствоведческата катедра панически натисна едно от копчетата на своя компютър и холографската Афродита мигом изчезна от залата, сякаш невидима машина на времето я отнесе през двайсет и осемте века назад при самия й създател. Или при колегите й на Олимп.
— Значи, коринтското вино направи белята? — рече професорът по темпоралните полети, след като изслуша признанието на своята дипломантка. — Грешката е наша, че не те подготвихме за евентуалната ти среща с него. Знам го това вино, голяма гадост е.
— Напротив, много вкусно беше — защити Циана виновника.
Тя бе измолила от комисията да се отбие тук, докато другите минат през лабораторията за паметова обработка.
— Ще проявя още веднъж доверие към вас — отвърна й професорът но елинистика. — Защото се надявам, че чувството ви за отговорност пред историята не е съвсем погубено.
Така бе отвърнал и Циана не знаеше сега колко и какво има право да каже на този пък професор, който се занимаваше само с техническата страна на полетите в миналото. А той й възрази, сякаш неведнъж бе пил от това проклето древно вино!
— Е, не! Прекалено ми е сладко, па и не отлежава достатъчно. Аз предпочитам ракията. — Той се наведе към долното чекмедже на бюрото си, извади оттам една странна бутилка. — Също се прави от грозде, само че по друг начин. Опитай я!
Върху залепения накриво грозен етикет пишеше „Гроздова ракия. Произведена и бутилирана от Винпром София“.
— Нещо древно ли е? — запита тя.
— Двайсети век.
— Но нали нищо не бива да се пренася?
Професорът въздъхна.
— Ех, мило момиче, много неща не бива да се правят, а се правят. Човешко ли е например на стар човек като мен да не изтриват нищо от паметта, да я оставят пълна с всичко, което й домъкват такива авантюристи като теб? Знаеш ли какъв кошмар е! И ето, това гнусно питиенце помага да се понася по-леко тая жестока памет. Опитай го, направо от шишето.
Вярвайки, че щом също е от грозде, ракията ще прилича на сладкото елинско питие. Циана пое непредпазливо голяма глътка, която така я задави, че професорът трябваше да я потупа силно по гърба. После той се засмя и с демонстративна наслада вдигна шишето срещу насълзените очи на младата историчка.
Тя много се надяваше да си върне това неприлично тупане по гърба, но професорът млясна блажено насреща й. Реши по друг начин да си отмъсти.
— Вие също сте ме учили, че такива неща са най-строго забранени.
— Искаш ли да ти кажа колко още забранени неща съм вършил? Само че ми омръзна все сам и все тайно да ги върша.
— И ме повикахте за компания, така ли? Но аз още сега ще ви обадя! — надигна се тя от стола.
Професорът не се уплаши.
— Няма да го направиш. А аз те извиках, преди окончателно да се разделим, да ти дам един последен урок за отговорността пред историята.
— Хубава отговорност! Да пренасяте опиати, и то от най-забранените векове!
— Е, миналото няма да се обърка, ако му изпия някоя и друга бутилка, има си предостатъчно. Другаде е проблемът, мило момиче, в изкушенията! Ето, погледни ме! Един човек с безупречна репутация, комуто обществото е гласувало такова доверие, че изцяло му е поверило темпоралните машини и само неговата памет не докосва, за да може да ги обслужва, ето този човек се оказва жалък роб на някакъв си шантав двайсети век. А доколкото те опознах, ти също имаш характер, податлив на изкушенията, затова и все ти казвах, че не си подходяща за полети в миналото, прекалено си ми любопитна. Пийни още една глътка де, тя само първата изглежда страшна!
Като го гледаше с каква наслада отпива насред думите си по някоя късичка глътка от шишето, Циана бе склонна да опита повторно това втечнено до прозрачен огън грозде, но забележката му за характера й я принуди да откаже.
— И какво още сте забелязали у мен?
— Ама не хвръквай веднага де! Всичко друго у теб е прекрасно и ако бях мъничко по-млад… Наздраве!
Не изглеждаше толкова стар, че да не може да се обясни в любов на момиче като нея, но отгде да го знаеш на колко е, отдавна е професор, може и на сто да е, изплаши се Циана от цифрата, защото видът му сега с нищо не я плашеше. Лицето му бе станало разнежено и този човек, от когото всички студенти трепереха, защото той единствен ги определяше за годни или негодни да летят с темпоралните машини, изведнъж се оказа мил и безпомощен като влюбено за първи път момче. Тя не знаеше, че лицевите мускули омекваха така трогателно, когато ги окъпеше алкохолът, и побърза да си припише заслуга. А професорът сякаш отгатна мислите й.