Създания от светлина и мрак [bg]

— Сине мой и лорд Рандал — казва Врамин, — това ми е ясно, но кажи ми какво мислиш да правиш с Хор, който също като теб иска да го убие, и сега изпълнява негови нареждания, само и само да получи същата възможност?

— Първо ще трябва да убия Хор.

— Психологичната подплата на това съждение ме очарова, поради което се надявам, че ще ми позволиш още един въпрос; Има ли някаква разлика, дали ще го убиеш ти или Хор? И в двата случая ще бъде мъртъв.

Уаким млъква, очевидно обмисляйки въпроса, сякаш за първи път.

— Тази мисия е моя, а не негова — казва той най-сетне.

— И в двата случая ще бъде мъртъв — повтаря Врамин.

— Но в единия няма да бъде от моята ръка.

— Вярно е, но не виждам разликата.

— Както и аз, по този въпрос. Въпреки всичко, аз бях натоварен със задачата.

— Навярно с Хор е станало същото.

— Но не го е направил моят господар.

— А защо трябва да имаш господар, Уаким? Защо сам не си господар на себе си?

Уаким потрива челото си.

— Не знам, просто не знам… Но трябва да свърша това, което ми е наредено.

— Разбирам — казва Врамин и докато мислите на Уаким са в друга посока, между върха на бастунчето на поета и тила на Уаким прескача малка зелена искра. Той се плясва и почесва по тила.

— Какво е…?

— Някакво местно насекомо — пояснява поетът. — Хайде, да влизаме.

Вратата пред тях се отваря при почукването на бастунчето, а пазачите задрямват от някакво зеленикаво припламване. Взели наметалата на двама от тях, Уаким и Врамин продължават към центъра на града Лесно намират храма. Проникването в него е друга работа.

Ето ги и пазачите — замаяни от наркотик, — които стоят пред входа.

Двамата приближават смело и искат да бъдат пуснати.

Осемдесетте и осем копия на външната стража се насочват към тях.

— Няма да има поклонение за външни преди дъждовете по залез — им казват покрай няколко леки тикове.

— Ще почакаме.

И наистина го правят.

С дъждовете по залез те се присъединяват към процесия от измокрени молещи се и влизат във външния храм.

При опита си да продължат по-нататък, те са спрени от триста петдесет и двама замаяни от наркотик копиеносци, които стоят на стража пред следващия вход.

— Имате ли значките на богомолци от вътрешния храм? — пита техният капитан.

— Разбира се — казва Врамин, като вдига бастунчето си.

В очите на капитана трябва да са ги имали, защото им разрешават да влязат.

Когато приближават до Самата Светая Светих, ги спира офицер с петстотин и десет замаяни от наркотик воини, които пазят подстъпа.

— Кастрирани или некастрирани? — пита той.

— Кастрирани, разбира се — оповестява Врамин с великолепно сопрано. — Пуснете ни да влезем! — очите му припламват в зелено и офицерът се отдръпва.

С влизането си те съзират олтара с петдесетте си пазача и шестте си странни жреци.

— Там са, на олтара.