Създания от светлина и мрак [bg]

— Вече е правена.

— Кой я е правил?

— Лично аз, когато им сложих очи последния път.

— Какво стана с тях?

— О, рядко се задържат. След време телата им ги отхвърлят. Главната причина обаче са съседите им, които ги ослепяват.

— Защо го правят?

— Според мен причината са хвалбите им пред техните хора за изключителната им привилегия да виждат. А това води до бърза демократизация на нещата в случая.

— Отвратително! — казва Генералът, който не помни вече колко пъти е бил ослепяван. — Готов съм да остана тук и да се бия за тях.

— Ще откажат помощта ти — казва Принцът. — Не съм ли прав?

— Ще откажем, разбира се — казва един от тях.

— Не бихме ползвали наемник срещу собствения си народ — казва следващият.

— Това би нарушило правата им — обажда се и третият.

— Какви права?

— Да ни ослепяват, разбира се. Що за варварин си ти?

— Оттеглям предложението си.

— Благодаря.

— Благодаря.

— Благодаря.

— С какво трябва да помогнем? — пита Хор.

— Двамата трябва да хванете моя пациент и да го държите, докато аз изпълнявам хирургическата манипулация.

— Защото те не могат да губят съзнание, а и никакъв анестетик с местно приложение не им действа.

— Искаш да кажеш, че ще пристъпиш към една деликатна хирургическа интервенция върху тях ей така, както са? Нещо като екзотична хирургия, така ли да го разбирам?

— Да. Ето защо и двамата сте ми необходими, за да обездвижите всеки пациент. Те са много силни.

— А защо трябва да го правиш?

— Защото те го искат. Това е цената, договорена за техния труд.

— За какво им е? Да бъдат зрящи само няколко седмици! И на всичко отгоре: какво има да се види на подобно място? Главно прах, тъмнина и няколко мижави светлинки.

— Те искат да се гледат един друг и да виждат сечивата си. Те са най-големите майстори-занаятчии във вселената.

— Да, отново искам да видя шилото, ако Дълп не го е загубил.

— Аз пък, духалото.

— А аз, въжето на скрипеца.

— Това, което искат, им причинява болка, но ще им остави спомени за цели векове.

— Да, струва си — казва единият от тях, — стига да не съм първи.

— Нито аз.

— Нито пък аз.

Принцът разполага инструментите посред въздуха, стерилизира ги и посочва с пръст.

— Ей този — казва той и писъците започват. В продължение на следващите няколко часа Генералът изключва слуха си и по-голямата част от своето човеколюбие. Хор си спомня за работния кабинет на баща си, както и за някои неща от Лигламенти и Д’донори. Ръцете на Принца са напълно спокойни.

Когато всичко приключва, на лицата на горките създания има превръзки, които те не могат да махнат известно време. И трите стенат и плачат. Принцът почиства ръцете си.

— Благодаря, Принце Който Беше Хирург — казва едно от създанията.

— …за това, което ти направи за нас.

— …за нас.

— Винаги съм на ваше разположение, чудесни Норни. Благодаря ви за добре изработения жезъл.

— О, за нас не представляваше нищо.

— Съобщи ни кога ще трябва друг.

— …И цената ще бъде същата.

— Сега си тръгвам.

— Довиждане.