Създания от светлина и мрак [bg]

ВЪТЪК И ЖЕЗЪЛ

— Какво е това място? — извиква Хор.

Стоманеният Генерал заема готовност, сякаш е в очакване на ненадеен удар, но такъв не последва.

— Дойдохме на място, което не е свят, а просто е място — казва Принцът Който Беше Хиляди. Липсва твърда земя за стъпване, но тук няма нужда от нея. Светлината е слаба, ала местните жители са слепи, така че това е без значение. Температурата ще се пригоди към всяко живо тяло, защото тукашните обитатели го желаят. Храната се черпи от въздуха, подобно на вода, в която се движим, така че необходимостта от ядене отпада. И естеството на това място е такова, че човек никога няма нужда от сън.

— Звучи по-скоро като Ада — отбеляза Хор.

— Глупости — казва Генералът. — Собственото ми съществуване преминава точно по същия начин, затова нося окръжаващата ме среда със себе си. Нищо не ме смущава.

— Същински Ад — повтаря Хор.

— За всеки случай ме хвани за ръка — казва Принцът, — и аз ще те преведа през мрака и бляскащите прашинки светлина до мястото на онези, които търся.

Те хващат ръцете си, Принцът загръща наметалото си и тръгват през сумрачния пейзаж, на който липсва хоризонт.

— Къде е това място, което не е свят? — пита Генералът.

— Не знам — отговаря Принцът. — Може би то съществува само в някое дълбоко и закътано ъгълче на моя мрачен и разхвърлян разум. Единственото, което знам, е пътят, по който да стигна до него.

Падайки, те продължават да се движат във време извън времето, докато най-сетне стигат до една палатка, която прилича на сив пашкул, който проблясва над (под) пред тях.

Принцът освобождава ръцете си и поставя върховете на пръстите си върху неговата повърхност. Той потрепва, след което се появява отвор, през който той преминава, подхвърляйки едно „следвайте ме“ през рамо.

Броц, Пърц и Дълп са седнали и правят нещо, което би било достатъчно противно и единствено по рода си съобразно човешките стандарти, но което е съвсем нормално и естествено за тях, които не са хора и си имат съвсем различни стандарти.