Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— По-късно — каза й Хеърлок. Направи две крачки по масата, после се наведе, за да огледа новото си тяло, и въздъхна. — Какво пък, не можеш много да придиряш, нали? — Вдигна глава и изрисуваните му очи се спряха на магьосницата. — Трябва да идеш в палатката ми, преди да му е хрумнало на Тайсхрен. Да донесеш книгата ми. Ти вече си съучастница. Връщане няма.
— Съучастница в какво?
Хеърлок не отговори, бе извърнал странния си поглед от нея. Смъкна се на колене.
— Стори ми се, че подуших Колода.
Студени капки пот избиха под мишниците й. Хеърлок неведнъж беше успявал да я притесни, но това… Успя да долови мириса на собствения си страх. Това, че бе отклонил погледа си, не я облекчаваше кой знае колко. Това беше Древна магия, Куралд Галайн, ако можеше да се вярва на легендите, и беше смъртно опасна, порочна, сурова и първична. Мостоваците имаха славата на проклета сган, но да тръгнат по Лабиринтите най-близо до Хаоса си беше чиста лудост. Или отчаяние.
Почти самоволно Тирският й Лабиринт се разтвори и прилив на сила изпълни умореното й тяло. Очите й светнаха към Колодата.
Хеърлок, изглежда, го усети.
— Татърсейл — прошепна й той с насмешка. — Хайде. Фатидът те вика. Прочети каквото има за четене.
Дълбоко обезпокоена от възбудата, която я накара да се изчерви, Татърсейл посегна неохотно към Драконовата колода. Стисна я и забеляза, че ръката й трепери. Заразбърква я бавно и усети как мразът от лъскавите дървени карти попи в пръстите й, а после плъзна нагоре по ръцете.
— Усещам, че в тях вече бушува буря — промълви тя, подравни Колодата и я постави на масата.
Смехът, с който й отвърна Хеърлок, беше нетърпелив и зъл.
— Първи Дом налага посоката. Бързо!
Тя обърна най-горната карта. Дъхът й секна.
— Рицар на Мрака.
Хеърлок въздъхна.
— Господарят на нощта властва в тази игра. Как иначе.
Татърсейл огледа нарисуваната фигура. Лицето оставаше замъглено както винаги; Рицарят беше гол, с катраненочерна кожа. От кръста нагоре беше човек — с яки мускули, вдигнал с две ръце тежък меч, от чийто връх се къдреха пушливи валма и се сливаха с пустия мрак на фона. Долната част на тялото му беше драконска, покрита с черни люспи, избледняващи до сиво при слабините. Както винаги, тя забеляза и нещо ново, нещо, което никога досега не беше виждала и което беше свързано с настоящия миг. Някаква фигура беше надвиснала в тъмното над главата на Рицаря: успя да я различи много смътно, на границата между видимо и невидимо, едва доловим намек, който изчезна, щом съсредоточи погледа си върху петното. „Разбира се, никога не си отстъпвала пред истината толкова лесно, нали?“
— Втора карта! — прикани я Хеърлок, присвит до игралното поле, очертано на масата.
Тя обърна втората карта.
— Опонн. — Двуликият Шут на съдбата.
— Гуглата да ги прокълне дано, бъркат се навсякъде — изръмжа Хеърлок.
Дамата беше отгоре, насмешливият поглед на мъжкия й близнак бе обърнат надолу. Нишката на късмета, по-скоро дърпаща назад, отколкото бутаща напред — нишката на успеха. Изражението на Дамата изглеждаше меко, почти нежно, нов аспект, показващ как са балансирани нещата сега. Един невидим допреди секунда детайл привлече напрегнатия поглед на Татърсейл. Там, където ръката на Лорда се протягаше, за да докосне лявата ръка на Дамата, между двете се беше очертал малък сребърен диск. Магьосницата се наведе и примижа. Монета, а на нея — мъжка глава. Татърсейл примигна. Не, женска. После — мъжка, после — женска. Изведнъж тя се отпусна на столчето. Монетата се въртеше.
— Следващата! — настоя Хеърлок. — Много си бавна!
Татърсейл забеляза, че куклата не обръща внимание на картата Опонн — всъщност я беше погледнала само колкото да я различи. Вдиша дълбоко. Хеърлок и Мостоваците бяха обвързани в това, знаеше го инстинктивно, но нейната роля тепърва предстоеше да се реши. С тези две карти тя вече знаеше повече от тях. Все още не беше много, но можеше да се окаже достатъчно, за да я опази жива в онова, което предстоеше. Издиша, протегна ръка и я плесна върху Колодата.
Хеърлок подскочи и се извърна към нея побеснял.
— Задържаш на това? Задържаш на Шута? На втората карта? Абсурд! Продължи играта, жено!
— Не — отвърна Татърсейл, прибра двете карти и ги върна в Колодата. — Предпочитам да задържа. И ти не можеш да направиш нищо.
Стана.
— Кучка! Докато мигнеш, мога да те убия! Тук и веднага!
— Чудесно — каза Татърсейл. — Добро оправдание да пропусна разпита на Тайсхрен. Хайде, Хеърлок. — Скръсти ръце и зачака.
Марионетката изръмжа.
— Не. Трябваш ми. А и ти презираш Тайсхрен повече и от мен. — Килна глава, премисляйки последните си думи, и се изсмя злобно. — Така поне ще съм сигурен, че няма да има предателство.