Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Госпожа Посадска заръча да правите още филми с оня младеж — посъветва го Безам. — Целият град само за него приказва. Жена ми разправя, че няколко дами направо прималели от оня негов огнен поглед. И тя гледа филма пет пъти — добави с глас, натежал от внезапни подозрения. — А онуй момиче! Ох…
— За нищо не се притеснявайте — величествено го успокои Диблър. — И двамата са ми в ръц… — Запъна се и лицето му помрачня. — Ще се видим скоро — завърши и изфуча през вратата.
Безам остана сам да оглежда паяжините по тавана на „Одиум“. Прегрятото му въображение запълваше пространството с палми в саксии, златни инкрустации и пълнички гипсови херувимчета. Под краката му хрущяха шлюпки от фъстъци и кесии от пукана царевица. Напомни си, че трябва да почисти, преди пак да пусне публика. Дали маймунякът нямаше отново да е пръв на опашката?
После погледът му се спря на плаката за „Мечът на страстта“. Да се стъписаш… Нямаше слонове и вулкани, а чудовищата се оказаха тролове с налепени парчета тук-там, но в онзи кадър отблизо… ех… Всички мъже въздишаха, всички жени — също… Като магия. Безам се ухили на нарисуваните Виктор и Джинджър.
„Какво ли правят тия двамата? Нищо чудно да се тъпчат с хайвер от златни чинии и да тънат до коленете в кадифени възглавници. Хващам се на бас.“
— Момко, затънал си до коленете — отбеляза специалистът по пазене на коне.
— Опасявам се, че не схващам същността на тази работа — призна Виктор.
— Трудна е, да — потвърди човечето. — Учиш се как да се мазниш подобаващо и да показваш леко нахална, ама не и нагла бодрост. Хората не чакат от тебе само да държиш поводите. Искат да видят, че си знаеш занаята.
— Нима?
— Не са против и подмятане на забавни лафове и остроумия — допълни дребосъкът. — Не става само с хващане на юздите.
Виктор май започваше да проумява.
— Значи е представление…
Специалистът се почеса по носа с форма и цвят на ягода.
— Светна ти най-сетне…
Пламтящи факли разпръскваха мрака в Света гора. Виктор се промъкваше в гъмжилото на главната улица. Вратите на всеки бар, кръчма или дюкянче бяха широко отворени. Вълнуващото се море на тълпата ги заливаше. Виктор вече подскачаше, за да зърне нещо над главите.
Беше самотен, залутан и гладен. Копнееше да си поговори с някого. Но тя не искаше да го вижда.
— Виктор!
Озърна се. Скалата го налетя като лавина.
— Виктор! Друже мой!
Юмрук с размерите и твърдостта на дялан камък за зид го тупна игриво по рамото.
— О, здрасти — унило смотолеви Виктор. — Ъ-ъ… Как е животът, Скала?
— Страхотен е! Страхотен! Утре снимаме „Ужасите на Тролската долина“!
— Много се радвам за теб.
— Ти ми донесе късмет — избумтя тролът. — Скалата! О, какво име! Ела да пийнем!
Виктор прие. Нямаше и друг избор, защото Скалата се вкопчи в ръката му и го повлече като ледоразбивач през тълпата към най-близкия вход.
Синкава светлина открояваше надписа. Повечето морпоркци четяха на тролски език, отчасти защото не беше от най-трудните. Ъгловатите руни означаваха „Синият варовик“.
Беше тролски бар.
Вътре светлина идваше само от пещите зад тезгяха, образуван от струпани каменни плочи. Трима тролове изпълняваха… Виктор се затрудни да намери точната дума, но беше нещо ударно. Друго не различи в шумотевицата, превръщаща звуците в плътен напор, от който очите му заподскачаха. Таванът не се виждаше заради пушеците от пещите.
— Ти к’во ще вземеш? — изрева Скалата.
— Не е задължително да пия разтопен метал, нали? — провери Виктор уплашено, но с все сила, иначе нямаше кой да го чуе.
— Имаме си всякакви човешки бъркочи! — похвали се с вик тролката зад тезгяха.
Несъмнено беше тролка. Нямаше съмнение. Малко приличаше на прастарите изваяния, с които пещерните хора почитали богините на плодовитостта преди хилядолетия. Още повече приличаше на хълм в планинско подножие.
— Големи космополити сме! — по-гръмогласно заяви тролката.
— Тогава ще пия бира!
— Руби, за мене от най-фината сяра с няколко кубчета доломит! — добави Скалата.
Виктор се зае да разгледа бара, щом свикна със сумрака, а тъпанчетата на ушите му за щастие обявиха стачка.
Мнозина тролове бяха наредени един до друг зад дълги маси, между тях и по някое джудже, а това беше изумително. Обикновено джуджетата и троловете не се погаждаха като… ами като джуджета и тролове. В родните им планини техните вражди се точеха нескончаемо. Света гора явно можеше да промени всичко.
— Искам да те попитам нещо, но нека си остане между нас! — разкрещя се Виктор в ухото на Скалата.