Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Опита се да подремне. Но не можа. Опита се да брои секундите. След това опита да брои летвите в колибата. По-късно опита да брои пироните, които бяха забити в тях. Зае се с лицеви опори. После с подскоци на място. Накрая се хвана за кънтящата от болки глава и притихна за известно време.
Измина цяла вечност, докато дойде моментът, в който стана и излезе от колибата.
Тъй като беше ден, в който всички приключваха работа по рано, главната улица беше пуста. Никой не забеляза как Саймън се запромъква по нея. Но това не му подейства успокоително. Докато стигне до будката за залозите, сърцето му биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Устата му беше суха като задника на някой скелет. А главата продължаваше да го цепи.
В атмосферата на заложната будка беше настъпила някаква неуловима промяна.
Не. „Неуловима“ не беше точната дума.
Господин Джоунс говореше по телефона. Крещеше, нещо на уелски. Тези, с които разговаряше, също му крещяха. Около будката се мотаеха няколко отбрани екземпляра селски старци. Носеха шапки от туид и жилетки, каквито обикновено човек получава на Коледа, след като премине определена възраст. При пристигането на Саймън двама от тях изръкопляскаха, а един килна назад шапката си и каза:
— Бог да те благослови, великолепни.
— ДА! — ликуваше вътрешно Саймън.
Господин Джоунс тресна телефонната слушалка, обърна се и видя чирака на градинаря.
— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от него.
— Добър ден, господин Джоунс — поздрави Саймън. — Добър ден, госпожо Джоунс.
— А-а-а-а-а-агх! — изтръгна се от госпожа Джоунс, която се вкопчи в ръката на съпруга си.
— Някакъв проблем ли има? — осведоми се учтиво Саймън.
Господин Джоунс бе загубил дар слово.
— Ах ти, гадно копеле! — изруга жена му.
— Моля? — усмихна се Саймън, при което изкуствените му зъби блеснаха.
— Разорение! — господин Джоунс отново намери своя дар слово. — Ти направо ме разори бе, момче.
— Искате да кажете, че съм спечелил? — Саймън изобрази изненадата, която дълго беше репетирал.
— Спечелил? Дали си спечелил! Обра ни до шушка! Хиляди, хиляди и…
— Хиляди? — попита Саймън. — Боже, боже. Предполагам, че имате достатъчно пари, за да ми изплатите печалбата.
— Отидоха залозите, събирани цяла седмица — промърмори господин Джоунс. Саймън чу това.
— Извинете, не чух добре.
— Ще ти платя печалбата. Онези копелета от управлението казаха, че трябва да я изплатя.
— Копелета? — Саймън поклати глава. — За какви копелета става дума?
— Ами за такива като теб — каза господин Джоунс. — Богати копелета!
— Намирам промяната в отношението ви за изненадваща — каза Саймън, който не я намираше за изненадваща. — По-рано днес бяхте толкова загрижен да не би да си изгубя парите. Мислех, че късметът ми ще изпълни сърцето ви с радост.
Горната устна на госпожа Джоунс затрепери. Саймън взе да се тупа по джобовете.
— Къде ли съм сложил тази квитанция?
— Какво? — извика господин Джоунс.
— Мушнах я някъде. — Саймън взе да се тупа където завърне. — Не може да бъде, портфейлът ми! Къде ми е портфейлът?
— Да не си го загубил? — Господин Джоунс взе да потрива ръце.
— Откраднали са го! — извика Саймън, а на лицето му се изписа ужас.
— Боже, боже, колко жалко! — Джоунс заподскача на стола си. — Не мога да ти изплатя печалбата без квитанцията. Божичко, колко жалко. — Двамата с жена му се закискаха.
— Просто се пошегувах. — Саймън театрално измъкна портфейла си. — Сигурен бях, че това ще ви развесели.
— Ах ти, гадно ко…
— Тц, тц, тц. — Саймън ги заплаши с показалец. — Да не чувам повече такива приказки. — Той извади квитанцията и я мушна под отвора на бронираното стъкло. Джоунс посегна да я вземе. — Естествено, погрижих се да оставя при адвоката си едно ксерокопие от нея.
— Естествено — изръмжа Джоунс и сграбчи бележката.
— Пресметнал съм сумата, която ми се полага, до последното пени. Надявам се, че няма да съществува разминаване между моите и вашите изчисления.
Касиерът сви юмруци.
— Хайде, плащай му на това копеле и да се разкара — каза госпожа Джоунс.
— ДА!
Банката на Саймън беше само през шест магазина по-нататък. Дори и с двете тежки торби, чиито дръжки се бяха врязали в пръстите му, разстоянието никак не беше голямо.
Там обаче нямаше никой. Беше ден, в който се затваряше по-рано. Ден, в който се затваряше по-рано!
Притежателят на половин милион долара гледаше с недоумение голямата заключена врата на банката.