Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Няма да ме забравиш, когато забогатееш, нали? — попита хубавицата, като се възползва от един момент, когато устата й беше празна.
— Не, не, не — започна да я уверява Саймън, без да нарушава ритъма. — Ще се видим утре.
— Кога, кога, кога?
Саймън си пое дъх.
— В три и половина на главната улица. Тогава ще взема парите. Ще бъдат в брой. Ще те заведа да хапнеш нещо. Имам пред вид да хапнеш нещо друго. Не спирай. Не спирай. Не спирай. Бум ШАКА БУУУУУУУУУУУУМ!
Наистина непростимо поведение!
Това беше краят на последната фаза. Защото, когато Саймън се събуди в девет часа на другата сутрин, установи, че е сам, че е гол и че е обект на зяпачески интерес от страна на много жени, тръгнали на пазар.
Освен това имаше ужасен махмурлук.
Стана и се помъкна към будката за залагания.
— Добро утро, Саймън — каза касиерът от Уелс господин Джоунс. — Да не би да си се загубил? Харесва ми новата ти шапка.
— Дойдох да заложа — отговори Саймън, като се хвана за главата, която беше без шапка, но го болеше.
— Да заложиш ли казваш? — слиса се касиерът. — Но ти никога не залагаш. Не съм чувал някога да си го правил, Нито пък съм те виждал.
— Е, сега ме виждаш. Сънувах сън, нали разбираш?
— А-а — поде касиерът, — сън значи? Настоятелно ти препоръчвам да не се съобразяваш с него. Моят съвет е да си отидеш на работа. Плати за скобата, с която са ти заключили колата, и си вземи обратно косачката Алън от Дългия Боб, който я открадна, видях го. Това е мъдър съвет. Вслушай се в него и си върви.
— Искам да направя залога си, ако нямаш нищо против.
— Правиш ужасна грешка.
— Слушай — каза Саймън. — Оценявам това, което казваш, но решението ми е окончателно. Ще заложа и точка.
— Троши си главата тогава.
— Така да бъде. — Саймън извади плика си и прочете имената на конете.
— И ти си сънувал, че тези четири коня ще спечелят?
— Да — каза Саймън, защото се беше спрял именно на тази лъжа.
— Ами че те всичките са безнадеждни аутсайдери.
— Тогава ще е още по-добре, когато спечелят.
— Никога няма да си простя, когато не спечелят — каза господин Джоунс.
— Ето парите — подаде му ги Саймън. — Напиши ми квитанция, че съм заложил.
— Та това са сто лири, бе момче! — Господин Джоунс политна назад и за малко да падне от стола си. За щастие жена му, госпожа Джоунс, беше застанала с парцала и кофата точно зад него и го подхвана.
— Саймън, непослушнико — викна тя, докато разтриваше китките на съпруга си с одеколон, — как можа да го изплашиш така. Да му даваш сто лири наведнъж без никакво предупреждение. Ами че той е единственият представител на символичното етническо малцинство в Бремфийлд. Това си е направо расов тормоз.
— Вижте какво, просто го изправете на стола и го накарайте да ми напише квитанцията. Моля ви.
Госпожа Джоунс настани съпруга си на стола. Пъхна между пръстите му писалка и положи хладна длан на трескавото му чело.
— Ще плащаш ли такса? — попита Джоунс с разтреперан глас.
— Майната й на таксата — отговори Саймън.
Госпожа Джоунс се прекръсти.
— Господ и вси светии да са ни на помощ.
— Господи божичко! — Господин Джоунс клатеше глава, докато попълваше квитанцията на Саймън. Подаде му я през отвора в бронираното стъкло и прие двете банкноти от по петдесет лири. — Как се изписват 100 лири на касовия апарат? — попита той жена си.
Саймън се отдалечи от заложната будка. С пружинираща походка. Госпожа Джоунс го наблюдаваше иззад перденцата.
— Чао. И се цуни отзад — каза тя.
Господин Джоунс пък скочи от стола и заподскача из стаята със стиснати юмруци, като неспирно повтаряше:
— Ха така, ха така!
Саймън имаше достатъчно дребни пари да си купи сандвичи, бутилка бира и пакет цигари. След това напусна селото.
Чувстваше, че ще е по-благоразумно да влезе в някое неутрално пристанище, докато корабът на неговия късмет хвърли котва на главната улица. Така си и беше.
Знаеше една отдавна изоставена лесничейска колиба. Там на пода имаше удобен дюшек. На дюшека имаше две дълбоки вдлъбнатини. Бяха точно с размера на Саймъновите колена. Може би ходеше там да се моли, кой знае.
Ала днес той наистина се помоли в колибата. Молеше се, чакаше и се безпокоеше. Ами ако номерът не минеше? Ами ако конете не спечелеха? Беше дал цели сто лири. Сто лири! Номерът трябваше да мине. Беше сигурен в това. Беше сигурен също, че скоро ще бъде много богат.
Но от богатството го деляха още много часове. Много, много безкрайни часове.
До десет часа Саймън беше вече изял сандвичите, а до единадесет изпуши всичките си цигари. Наистина съжали, че не си беше пръснал парите по аспирин вместо по тях.