Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Лайза, каза Анди, ритнала мелеза на Дик Годолфин, а когато Дик изразил протеста си срещу това деяние, тя ритнала и него. Птицефермерът Дългият Боб, който наемал Дик от време на време, се намесил, за да въдвори ред, и също получил един шут.
На всички бе известно колко строги правила беше въвел Анди относно ритниците в неговия бар и на Лайза й било казано кракът й повече да не стъпва там.
Когато чу това, Саймън просия. Защото то означаваше, че за в бъдеще щеше да може да си пие бирата, без винаги да поглежда през рамо. Но сияйната му радост скоро помръкна, когато Анди каза, че след това се е наложило цели трима членове на рокгрупата „Римска свещ“ насила да изхвърлят раздаващата ритници дама от бара. Въпросната дама обаче приложила смъртоносна техника от източните бойни изкуства върху увисналата само на един пирон табела на кръчмата. Направила близо двуметров скок и я съборила с ритник. Тъй като сега на Лайза й било забранено да стъпва в бара, Саймън трябвало да заплати щетите, които Дик (той работеше от време на време като чистач в кръчмата) се съгласил да поправи за петнадесет лири.
Анди добави, че е честен човек и че предоставя на Саймън правото да избира: може и да не плати, ако желае, но в замяна на това ще бъде доживотно отлъчен от кръчмата.
— Ще ти платя утре — отговори Саймън. Просия отново при мисълта, че когато настъпи „утре“, неговите коне щяха да са спечелили и той щеше да има достатъчно пари дори да купи „Веселите градинари“, ако пожелае. — Дай една халба от мойта — продължи той. — Пиши я на сметката на Реймънд, от която естествено не мога да тегля, тъй като това не са мои пари.
Анди прехвърли казаното няколко пъти в ума си, реши, че е прекалено объркано, за да си струва спора, и се зае да точи бира на Саймън.
— А, и пликче фъстъци, ако обичаш. Почерпи се и ти едно.
Анди се почерпи с пликче фъстъци.
Още беше рано и барът съвсем не беше фрашкан с народ. Всъщност беше празен. Единственият посетител беше Саймън. Но вътре миришеше някак странно. Не на риба, а на сяра. Саймън би трябвало да забележи това. Както и преполовената халба с бира „Гинес“ на другия край на барплота.
Той обаче не забеляза.
Затова наистина не беше подготвен, когато вратата на тоалетната се отвори с трясък и се показа голямата плешива глава на господин Хилсейвайс, върху която се мъдреше познатият петоъгълен отпечатък от гредата-в-която-всички-новаци-си-блъскат-кратуните-на-излизане-от-тоалетната.
— Я гледай, я гледай — каза градинарят, който никак не изглеждаше весел. — Кого виждам? Един чирак с нова шапка, който си е взел почивен следобед.
Саймън измери едрия човек от главата до петите. Спомни си една статия, в която се говореше как притежателите на кучета след време започват да приличат на питомците си. Очевидно собственикът, който обича кучето си, подсъзнателно иска да бъде като него, а то пък му отвръща за любовта, като копнее да стане като притежателя си. И двамата се настройват на тази биологическа честота, като постепенно си разменят някои черти. Не се обясняваше напълно каква точно е тази честота и как функционира. И Саймън много се съмняваше в цялата работа.
Сега, както си седеше на ръба на стола, той осъзна, че това може и да е истина. Защото доказателството се възправяше току пред очите му.
Не че господин Хилсейвайс имаше куче. Нямаше. Нямаше и котка. Обаче обичаше работата си. А Саймън предполагаше, че и тя го обича.
Ами това беше съвсем очевидно. Глава, прилична на тиква. Уши, подобни на къдраво зеле. Очи, червени като цвекло. Ръце досущ като връзка банани. И т.н. и т.н. Съвкупността от тези черти изглеждаше както винаги…
Заплашително.
Ако този човек не беше в съюз с дявола, това се дължеше единствено на някакво недоглеждане от страна на Принца на мрака.
Чиракът на градинаря пусна най-подкупващата си усмивка. Но този път тя не подейства подкупващо.
— Къде ми е камионът? — попита господин Хилсейвайс.
— Закарах го у дома, за да го почистя — излъга Саймън.
— О, ужасно съжалявам — каза гигантът с гръден кош, издут като ябълка. — Нямах представа.
— Представа за какво? — беше въпросът, който Саймън не би трябвало да задава.
— Нямах представа, че сега паркингът зад супермаркета е твой дом. Да не са те изхвърлили, а?
— Ъъ, не. Ха-ха-ха. — Саймън положи много усилия звуците, които издаде, да заприличат на смях. — Камионът е там за по-сигурна безопасност. Може би сте забелязал скобата, с която съм заключил кормилото. Това би трябвало да спре онези, които искат да се поразходят за чужда сметка.