Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
— Днешното преброяване на змиите, Иване?
— Всичките са от градинската разновидност, сър.
— Чудесно. — Десплейнс отпи жадно от прясно свареното кафе. Един от знаменитите офицери на службата — за жалост Иван не помнеше кой — веднъж беше казал: „Имперската служба би могла да спечели война и без кафе, но би предпочела да не й се налага“. — Какво стана с твоя разпит снощи? С куполните ченгета?
— Заведох съобщението от ИмпСи в трета папка, сър. — Трета папка беше официалното название на щайгата с градинските змийчета. В края на краищата случваше се адютантските задължения на Иван да бъдат поети от заместник, когато той отсъстваше заради отпуск, по болест или защото го бяха реквизирали за друга, не толкова рутинна задача, и тогава официалните названия влизаха в употреба. Така де, някои метафори бяха сложни за обясняване. — Реших, че по-късно може да му хвърлите един поглед — добави той уж небрежно.
— Да, добре.
— Срещата с комодор Бланк и хората му започва след трийсет минути — напомни му Иван. — Подготвил съм дневния ред.
— Браво. Пускай змиите.
Иван натисна копчето за изпращане.
— Вече са на бюрото ви, сър.
Десплейнс вдигна чашата си като за наздравица и влезе във вътрешния кабинет.
Иван за нищо на света не би искал да го повишат в адмирал — да отива на работа и всяка сутрин да заварва бюрото си налазено от живи съскащи змии, не, благодаря. Ако подобна угроза надвиснеше над личния му хоризонт, моментално би напуснал службата. Стига преди това да е избегнал военния съд, условие, което зависеше пряко от съмнителната му способност да стои далеч от роднини, чиято биография е свързана с ИмпСи и които имат навика да му носят в дар… екзотични питони. В конкретния случай екзотични питони с лазурносиня кожа, нашарена със златно.
Наведе се над комтаблото си и изпрати кратка бележка на комарската ИмпСи: „От офиса на адмирал Десплейнс. Спешната пратка получена (печат с датата). Предстои разглеждане“.
6.
— Тедж, махни се оттам, ако обичаш — извика раздразнено Риш. — Изнервяш ме така.
— Само гледам за Иван Ксав. — Тедж се хвана за парапета на балкона и проточи врат, загледана в забързаното вечерно множество на улицата долу. Сърцето й на няколко пъти беше трепвало от фалшива тревога — голямата височина объркваше перспективата и всеки тъмнокос мъж със зелена униформа, който излезеше от станцията на градския транспорт и тръгнеше в нейната посока, я изпълваше с краткотрайна надежда. Уви, нито един от тях не беше капитанът. Някои бяха твърде стари, други твърде млади, твърде едри или твърде слаби, а и никой не притежаваше характерния мек ритъм на неговата походка. И нито един не носеше пазарски торби. — Надявам се, че ще донесе нещо за ядене.
Риш скръсти ръце на гърдите си.
— Ако баронът и баронесата знаеха, щяха да подшушнат на нещастните ти ухажори да ти носят храна, а не да се фукат с високопоставения си произход и връзки.
Тедж сви рамене.
— Пет пари не давах за връзките и произхода им. Звездичка и Гъли си падаха по това, и Ерик. И баронесата. И без мен имаше достатъчно членове на семейството, които драпаха да изградят икономически империи. Семейните вечери приличаха на бизнес срещи. Заседания на управителен съвет. — Тедж отдавна се беше отказала от опитите си да вземе думата на въпросните семейни вечери. Тя не се интересуваше от окрупняването на империята, а роднините й не се интересуваха от нейното дребнотемие.
Гъли, чието пълно име беше Мерседес София Есперанца Хуана Палома, беше другата по-голяма сестра на Тедж, родена по времето преди баронесата да тропне с крак и да дръпне юздите на съпруга си, спестявайки на последните си няколко деца неговите пристъпи на вдъхновение относно имената. Или пък просто му беше скрила книгата, кой знае. Баронесата винаги я наричаше Мерседес, а татко им — още от мига, в който бе проговорила необичайно рано и повече не бе млъкнала, уви — я наричаше Малката ми умница, защото София означавало мъдрост, но веднага щом братята и сестрите й разбраха, че Палома означава гълъб, прякорът й се лепна и си остана. Е, освен когато Ерик й викаше Голи, за да я дразни, успешно при това.