Сделката на капитан Ворпатрил

Тедж стисна юмруци, после ги отпусна.

— От Престен? Ами… не знам. Може би. Но не е задължително. Може да е всеки, решил да прибере щедрата награда, обявена за задържането ни.

— Но въпросната награда е обявена от синдиката, нали? Защо ви търсят толкова упорито? Наградата наистина е щедра и говори за специален интерес към вас.

Тедж сви устни, после вдигна рамене.

— Като една от Бижутата, Риш би била ясен знак за триумфа на Престен над Къща Кордона, ако успеят да я заловят и покажат. Още по-добре ще е ако заловят всички Бижута, разбира се. Колкото до мен, сигурно ме смятат за излишен риск, за неизвестна величина, която би могла след време да ги удари и да си върне наследството. Може би гледат твърде много сериали по холовидеото, не знам.

— А прави ли са? Вие смятате ли да потърсите отмъщение?

— Никога не съм искала да ставам баронеса. Искам си родителите и брат си, това е. — Тедж прехапа устна. — Явно няма да се случи в този живот.

Биърли се обърна към Риш.

— Е… сега ще ми кажете ли дали сте джийвс?

Тя го изгледа, после кимна отсечено, в знак че си е спечелил правото на отговор.

— Аз бях едно от изкуствено създадените деца на баронесата и винаги ще си остана такава. Но след първите атаки срещу Къщата, преди години, баронесата прекрати по-нататъшното ни обучение в лоялност. Казваше, че не иска нейните Бижута да страдат до смърт, ако тя загине неочаквано.

— Това не го знаех — каза Тедж. Изглеждаше изненадана.

Риш махна изящно със синята си ръка. Значението на жеста убягна на Иван.

— Ти беше на шест по онова време.

— И какво ви попречи да избягате? — попита Би.

Риш вдигна глава и го изгледа отгоре надолу, което си беше постижение предвид факта, че беше по-ниска от него.

— Казахте, че сте обезнаследен, нали? Щом е така, какво ви спира да предадете своята империя?

Биърли разпери ръце в знак че признава аргумента й.

— Какви други задачи ви възлагаше баронесата? Освен да гледате децата й?

Риш бръсна с пръсти устните си и го удостои със странна усмивка.

— Живи скулптури.

— А?

— На приеми. Баронесата ни казваше къде в залата да застанем и в какви пози. Стояхме така неподвижни като мраморни статуи и през десетина минути сменяхме позите. След известно време гостите наистина започваха да ни възприемат като статуи. И не си даваха сметка колко е остър слухът ни. Нито колко е силна паметта ни. Състезавахме се помежду си кой ще чуе по-интересни неща, които да докладваме на баронесата. — Измери с поглед Би. — Но мисля, че вие добре познавате принципа. Знаете, че хората говорят свободно, когато ви мислят за неодушевен предмет. Права ли съм?