Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
— А — откликна едносрично Риш, после продължи да се пазари за банята.
Иван седна на мястото си. Гледаше как Тедж гледа след Риш, която беше спечелила спора и отиваше към банята. Диванът щеше да му свърши работа, стига разни хора да не го ръчкаха постоянно…
— Детегледачка?
Тедж издаде звук, който би могъл да мине и за смях, но само с голяма доза въображение.
— Не съм сигурна, че се е писала доброволка за тази задача. Истината е, че аз вървях по петите й като коте след кълбо прежда. Като малка направо бях влюбена в Бижутата. Висях на всичките им танцови репетиции, карах ги да учат и мен.
— Какви бяха танците?
— О, всякакви. Събираха танци и стъпки откъде ли не, после ги комбинираха наново. Исках да съм като тях, да танцувам истински… пред публика. Но пубертетът беше жесток към мен.
О, напротив, помисли си Иван, пубертетът е бил повече от щедър към теб. Спря се, преди да го изрекъл гласно, и го превърна във:
— В какъв смисъл?
— Добрите танцьори са тънки, дребни и силни. Като Риш. Когато станах на четиринайсет, вече беше ясно, че съм се метнала на баща си. Другите ми сестри приличаха на мама — тънки и изящни. А аз растях прекалено висока, прекалено едра, прекалено тежка. Особено в горния квадрант. — И вдиша шумно. Самокритично? Жените са странни същества, за пореден път си помисли Иван. — На петнайсет вече беше очевидно, че колкото и усилия да полагам, никога няма да стана добра колкото Бижутата. Затова се отказах.
— Отказала си се? — повтори Иван. — Това не е хубаво. Само защото някой друг е пламтящ природен талант, още не означава, че ти си иди… ъъ. — „Ъъ“. — Не означава, че трябва да… — Пробва се да продължи метафората. — Че трябва да криеш своята светлина под похлупак.
Усмивката й повехна.
— Сестра ми Звездичка все казваше, че съм искала да бъда в центъра на вниманието и затова съм тормозела Бижутата да ме учат на танци. Сигурно е била права. — Изправи се уморено и тръгна на свой ред към банята.
Забравила беше да поиска нещо в замяна. Иван я гледаше как потъва в сенките на съседната стая. „Всъщност — помисли си той — според мен си искала да танцуваш просто защото си искала да танцуваш“.
Тедж сънуваше.
Сънуваше, че тича по криволичещи коридори на космическа станция, преследвана от безименна заплаха. Пред нея Бижутата се пръскаха вляво и вдясно, изчезваха с изящни подскоци в пресечките, премятаха се в тройни салта, стремителни мазки в червено и зелено, синьо и обсидиан, златно и перленобяло, но когато Тедж ги настигна, коридорите се оказаха тихи и празни. Продължи да тича напред.
Една врата се отвори с плъзгане и някой изсъска:
— Бързо! Скрий се тук!
Капитан Ворпатрил. Облечен беше със зелената си офицерска униформа над мечешки костюм. Патрондаши се кръстосваха на гърдите му, натъпкани с енергийни муниции, в ръцете си държеше едрокалибрено оръжие, плазмена пушка може би. Или беше водна пушка? Ухили й се изпод кръглата космата качулка на мечешкия си костюм. Пушката изчезна, а те взеха да се целуват и за миг-два сънят стана приятен. Капитанът се целуваше майсторски — нито твърде срамежливо като досадно гъделичкане, нито твърде агресивно все едно се опитва да натика гол охлюв в гърлото ти, а точно както трябва, решително и с изследователски дух. Тедж си отбеляза наум: „Трябва непременно да запомня тази част, за да не изчезне, когато се събудя…“
— Искам да докосна кожата ти — каза му тя, когато се разделиха да си поемат дъх. — Много е бледа. Гърдите ти гладки ли са, или окосмени? Навсякъде ли си толкова светъл? Имаш ли сребристи вени като Риш? — Къде беше Риш всъщност?
— Ето, нека ти покажа. — Той се ухили отново и свали ципа на мечешкия костюм от шията чак до слабините. Козината и кожата се разтвориха заедно, отдолу лъснаха червени мускули, бели сухожилия и тънки сини вени.
— Не, не, само козината! — извика в ужас Тедж и се дръпна. — Без кожата!
— Какво? — попита я объркано Ворпатрил. Погледна надолу и объркването му се преля в ужас при вида на черната дупка от плазмена дъга, която се разширяваше в центъра на гърдите му. Дим и мирис на горящо месо изпълниха въздуха, после Ворпатрил изчезна, а на мястото му се появи техният злополучен куриер Сеп, на станция Пол…
Тедж ахна и се събуди. Лежеше в тъмния апартамент на Ворпатрил, Риш спеше до нея тиха, отпусната, изключена, но благородна дори в съня си. На Тедж й се прииска да я попита защо Бижутата бяха побягнали и накъде, но сънят си беше неин и Риш не би могла да й отговори. Споделяха много, но не и сънищата. А и своите Тедж не би пожелала никому.