Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
„Добре, че се измъкнах от този сън…“ Макар че имаше един момент, който… Началото и краят му бяха като повечето й сънища напоследък, повтаряха ужасиите от истинския й живот. Целувката обаче я беше стоплила чак до слабините. „Здравейте, слабини. От доста време не се бях сещала за вас…“
Странният фонов шум, който стигаше до ушите й, се оказа звук от течаща вода. Душът. Водата спря, после Тедж чу шумолене откъм банята и прилежащия й дрешник. След малко тихо съскане оповести отварянето на вратата, но капитанът явно беше изгасил лампата, преди да я отвори. За да не събуди спящите си гостенки? Или, помисли си тя, когато босите му стъпки наближиха леглото, с някакво по-зловещо намерение?
Отвори очи, обърна се и впери поглед в надвисналия силует. Зелена офицерска униформа. Без мечешки костюми. Кожата му си беше на мястото, слава богу. Макар приглушена от ароматите на сапуна и депилатора, телесната му миризма издаваше известна възбуда; същото навярно важеше и за нейната, помисли си Тедж. За щастие Риш спеше, което щеше да й спести закачките на тази тема.
— Какво? — прошепна тя.
— О — прошепна на свой ред той, — извинявай, че те събудих. Тръгвам за службата.
— Още е тъмно.
— Да, знам. Проклетото деветнайсетчасово денонощие. Някакви поръчки за довечера? Какво да купя на връщане от работа?
— Каквото избереш ти — каза тя. Не беше просто любезност, почти беше убедена, че изборът му няма да я разочарова.
— Добре. Ще се опитам да не закъснявам толкова, но нещо може да изскочи, така че не се паникьосвайте, ако се забавя. Ще заключа на излизане — завърши той и понечи да се изнесе на пръсти към вратата.
— Капитан Ворпатрил! — Не беше сигурна какво иска да му каже, но миризмата на горящо месо от съня още я преследваше. Спря се на нещо неутрално. — Пази се.
Той й отвърна с озадаченото:
— Ами… добре.
Вратата на спалнята се затвори след него, после Тедж го чу да ходи из кухнята, после входната врата се плъзна с тихо съскане, после… в апартамента стана тихо и празно.
Тедж се обърна на другата страна и се помоли за сън без сънища.
Въпреки всичко Иван успя да пристигне в комарската щабквартира точно навреме, половин час преди шефа си — макар че Десплейнс често нарушаваше работния график и се появяваше по-рано. Зареди кафемашината, седна пред комтаблото си и го включи да провери какво е пристигнало за адмирала от вчера вечерта насам.
Иван си беше измислил метафора за тази първа работна задача (след кафето). Беше като да отвориш вратата си заран и да завариш на верандата голяма купчина кутии, доставени през нощта, всичките с надпис „разни“. В действителност надписите до един гласяха „спешно“, но тъй като всичко беше спешно, значи със същия успех можеше да е маркирано и с „разни“. Така смяташе Иван.
Всички кутии съдържаха едно от следните неща: живи отровни раздразнени змии, които само дебнат да избягат; изпаднали в летаргия отровни змии; неотровни градински змийчета; мъртви змии; или неща, които приличаха на змии, но не бяха, като големи мазни червеи например. Първото задължение на Иван всяка сутрин беше да отвори кутиите една по една, да прецени вида, жизнеспособността, настроението и зъбния статус на гърчещите се вътре гадинки и да ги сортира според действителната им спешност.
Отровните раздразнени змии пращеше право при Десплейнс. Градинските змийчета подреждаше спретнато да си чакат реда. Мъртвите змии и мазните червеи връщаше на изпращачите им с прикачени бележки, различни по съдържание, но с един и същи надслов — „от офиса на адмирал Десплейнс“. Тонът на бележките варираше от търпеливо-обяснителен до лаконично-остър в зависимост от това колко време беше нужно на изпращача им да се вземе в ръце и да се оправя сам с животинките си. Иван си имаше цяло меню с предварително изготвени адмиралски бележки и нему се падаше отговорността — а нерядко и удоволствието, защото всяка работа вървеше с някоя и друга допълнителна служебна облага — да преценява коя бележка на кого да изпрати.
Както можеше да се очаква, в тазсутрешната поща на адмирала имаше и спешно — естествено! — съобщение от комарския офис на ИмпСи с прикачен запис на полицейския разпит от предната вечер. А бройката на отровните раздразнени змии като никога беше разочароващо малка.
След кратка борба със съвестта си Иван прехвърли съобщението от ИмпСи в папката с градинските змийчета, най-отдолу в списъка. Десплейнс определено беше най-нормалният шеф, за когото беше работил досега, не си падаше по драматизма, за разлика от други, и Иван държеше да опази тези му качества колкото се може по-дълго. Завинаги, по възможност. Затова от време на време пропускаше към шефа си нещо тривиално, но забавно, колкото да му поддържа духа, и днешният ден изглеждаше подходящ да пробута едно-две такива нещица покрай отровните змии. Още преглеждаше пощата за забавни дреболии, когато Десплейнс нахлу, взе си кафето и измърмори: