Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Мястото ми харесва. Има хубава и добра подредена растителност.
— Не ми харесва — рече Сек. — Тази подреденост означава грубо и безвкусно вмешателство в природата.
Никой в градчето не ги чу, а и не можеше да ги чуе, защото те разговаряха с мозъчните си биотокове, както би разговарял със себе си единният земен мозък.
Естественият спътник на планетата я осветяваше доста мижаво, но двамата виждаха всичко до най-малките подробности през нощните визьори на шлемовете. Движеха се абсолютно безшумно, оставили антигравитаторите си най-ниска степен, колкото да не тропат със скафандрите. Иначе за случая те не им бяха нужни. Светът, откъдето идеха, имаше приблизително същата гравитационна сила.
Сик каза:
— Изгарям от любопитство, как ли ще изглеждат!
— Не бързай или поне недей целия — отвърна му Сек. — Кой тогава ще ми дрънка глупости?
— Слушай — разсърди се Сик. — Щом и в такъв съдбоносен момент се заяждаш с мен, аз просто изобщо ще престана да разговарям с теб.
— И престани, драги! Щом не ти хрумва нищо по-умно.
Сик мълча чак докато излязоха на улицата между двата реда къщи с отдавна заспали прозорци, призрачно осветени от редките и слаби улични луминесцентни лампи. Но той беше възторжената и добросърдечната част на монадата, та не можа да не се обади:
— Какво симпатично поселище! И тия интересни сгради.
Скептичната половина обаче възрази:
— Ако се съди по общия обем на енергийните излъчвания и по броя на изкуствените спътници около планетата, цивилизацията би трябвало да е много по-развита, а битът им изглежда изостанал. Виж колко са олющени сградите, улицата е доста мръсна, бедно изглежда всичко.
Сик не се предаде:
— Сигурно е така: тези същества предпочитат един скромен и непретенциозен бит, за да могат да освободят духа си за възвишените му задачи.
— Не бързай със заключенията! — изръмжа му Сек. — Нека по-напред да ги видим.
Но съществата никакви не се виждаха. И улицата, и нейните напречни бяха пусти. А първото живо и — за разлика от растенията — подвижно нещо, което срещнаха, ги хвърли в недоумение.
Беше много мъничко четириного същество, с дълъг и гъвкав израстък в края на тялото си. Сик и Сек се спряха в очакване. То ги гледаше с фосфоресциращи жълти очи и плахо пристъпваше към краката им, като произнасяше някакви нежни, еднотипни звуци, които се чуваха като: мяяяу… ммяяя, мммяяя… Приближи се съвсем до ботушите на Сек и той леко, но енергично се дръпна.
— Защо бягаш? Не виждаш ли, че търси миролюбив контакт с нас. Навярно ни поздравлява. Сигурно е висше същество.
— Не може да има висше същество на четири крака — каза Сек.
— То си е само една наша теория на еволюцията, която още не се е потвърдила в галактически мащаб. Колко е очарователно и грациозно! Ще ми се да го докосна!
— Да не си посмял!
— Мяяяууу — каза съществото и ги гледаше с молба да бъде докоснато.
Сик се наведе, въпреки забраната на отрицателната си половина. Дланта му предпазливо легна върху гърба на съществото. Беше обвит в нещо меко, но под тази мекота гръбнакът изведнъж се изви нагоре и се вкорави, сякаш искаше да усили допира си до скафандровата ръкавица. Вътре в него тихичко заруча: рррръъъ, ррръъъ…
Сек рязко дръпна ръката на доверчивата си половина:
— Да изчезваме! — и понеже бе усилил собствения си антигравитатор, повлече и монадната си половина нагоре със себе си.
Сик още се противеше, та Сек го скастри:
— Глупак, не чу ли какво стана в него?
— Е, да, в отговор на моето докосване. Сигурно изразяваше одобрение. Или опитваше друга форма на съобщение.
— А не ти ли заприлича случайно на звука на механизъм? Щом го докосна, и той се задвижи.