Песента на Тъмния ангел

— Съветвам те да избягваш да настояваш за това и онова пред своя крал, мастър Корбет! — обади се той през рамо.

— Затваряй си устата, Съри! И не се надувай толкова!

Едуард Английски метна един убийствен поглед към своя весел компаньон и верен приятел. Искаше му се графът да си мълчи. Де Уорън се справяше чудесно в битките срещу шотландците, но, за съжаление, му липсваше всякакъв такт и дипломатичност. Едуард погледна към Корбет и едва прикри усмивката си. Обикновено спокойният му и уравновесен служител сега беше целият покрит с кал, брадата му беше набола, а в присвитите му очи гореше гняв. Кралят протегна ръце.

— Успокой се, Хю — той посочи към стола от едната си страна. — Хайде, седни — Едуард се усмихна, при което хищническото му лице изведнъж стана чаровно. — Все пак дойдох на това свято място, за да потърся покой и да почерпя от Божията мъдрост.

И така, Корбет прекоси помещението и се разположи в посочения му стол. „Ама че си лъжец!“ — помисли си той и се взря в острите черти на краля. Сребристосивата му брада, подрязаната му до раменете коса, откритите и честни очи и чувствената уста бяха просто една маска. Едуард Английски беше роден заговорник, който обожаваше интригите и умираше да ги плете. В момента обаче Корбет изобщо не беше в настроение да бъде разиграван. Беше тръгнал от манастира „Кръст Господен“ рано сутринта, беше яздил цял ден и беше пристигнал в Уолсингам едва по залез-слънце.

— Защо си се разтревожил толкова за Лавиниъс? — попита кралят.

Корбет се възползва от предоставилата му се възможност и обясни накратко какво става в Хънстън. След като го изслуша, Едуард се почеса по брадата и, изглежда, се почувства доста неловко, представяйки си как най-ценният му служител се лута из норфъкската пустош.

— Помислих си — рече той, — че би могъл да помогнеш на Лавиниъс. Особено след като Сердик умря… — кралят кимна по посока на Де Уорън, който мрачно се взираше в огъня. — Съри също смяташе така.

— Лавиниъс е чудесен служител! — рече Де Уорън.

— Лавиниъс е луд, милорд — отвърна Корбет.

Графът рязко се завъртя в стола си, но погледът на Корбет не трепна.

— Това не е новост за теб, милорд — продължи той тихо. — И сам знаеш, че човекът е изгубил ума си от мъка.

— Ами Пастирите? — попита Едуард бързо.

— Колкото до тях, твое величество, смятам, че е най-добре при следващата среща на съвета ти в Уестминстър да издадеш забрана Пастирите да влизат в страната, която да бъде изпратена до всички шерифи, съдебни пристави, пристанищни служители и едри земевладелци.

— И на какво основание предлагаш да издам тази заповед?

— Запазване на обществения ред.

— Но каква заплаха са Пастирите за него? Да не би да мислиш, че те са виновни за онези убийства?

— Възможно е. При всички положения, не смятам, че е редно някакви странници да се настаняват където им скимне из кралството ти и да замайват главите на местните младежи с обещания за пътуване в чужбина.