Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че не ми носиш още лоши новини, сър Хю.
Кралският пратеник поклати глава.
— Къде са всички? — попита той. — В селото нямаше никого.
Отец Августин му направи знак да се приближи към една от пейките в трансепта.
— Енориашите ми работят на полето. Каквото и да става, земята си иска своето.
— Ти си от Бишопс Лин, нали, отче? — попита Корбет. — Което значи, че самият ти не си селянин…
— Не, не съм. Баща ми беше търговец. Но да не губим повече време, сър Хю — знам, че си зает човек. Едва ли си дошъл да говорим за миналото ми…
— Прав си, отче. Дойдох да те попитам за осквернените гробове. Можеш ли да ми ги покажеш?
И така, отец Августин изведе кралския пратеник в обраслия с буренак църковен двор.
— Предшественикът ми, отец Етълред, беше много стар и немощен — обясни той. — Затова епископът ме прати тук. Щом се запролети, ще сложа това място в ред.
Корбет огледа рушащите се надгробни камъни и очуканите от стихиите дървени кръстове, които очевидно съвсем наскоро бяха покрити с катран.
— Лично свърших тази работа — рече свещеникът. — Членовете на общинския съвет бяха обезпокоени от бързината, с която гниеше дървото. Но нека отидем при осквернените гробове.
Отец Августин преведе Корбет през двора и посочи към едно прясно разкопано място върху мократа земя.
— Това е последният.
— Кой е погребан тук? — попита кралският пратеник.
Свещеникът клекна в мократа трева и се загледа в очукания надгробен паметник.
— Да, спомням си — рече той. — Когато проверих в погребалния регистър, установих, че тук е бил погребан някакъв непознат. Църковният канон е пределно ясен в това отношение — обясни отец Августин. — Когато умре някой странник, той трябва да бъде погребан в най-близката енория и върху надгробния му камък трябва да се изпише думата incognitus, или „Неизвестен“, както и датата на смъртта му.
— Ами другите гробове? — попита Корбет.
Свещеникът разведе кралския пратеник наоколо, посочвайки му осквернените гробове. Не след дълго Корбет си даде сметка, че мародерите не са действали хаотично, а са спазвали определен принцип. Като изключим два от оплячкосаните гробове, в които почиваха някакви старици, всички останали бяха на неизвестни хора. Освен това всички мъртъвци бяха починали отдавна — между 1216 и 1256 година.
— И ти нямаш никаква представа кои са виновниците, така ли, отче?
— Абсолютно никаква — въздъхна отец Августин. — Въпреки стражата, която сложих аз, и онази, която бе осигурена от съдебния пристав Робърт и членовете на общинския съвет, всеки път ставаше едно и също.
— Нощем ли идваха мародерите? — попита Корбет.
Свещеникът кимна.
— Макар че веднъж дойдоха през един късен следобед. Един Господ знае какво са търсили.
— Идвала ли е при теб Амилия Форбър, жената на пекаря? — попита внезапно кралският пратеник.
Отец Августин сви рамене.
— Ами да. Много беше нещастна. Оплака ми се от селяните, но аз не можех да сторя кой знае какво за нея — той вдигна очи към мрачното небе. — Не мога да си обясня смъртта й и дано Бог ми прости, но не можах да й помогна, докато беше жива. Вече познаваш енориашите ми, сър Хю, и знаеш, че са корави като земята, която обработват!
Корбет се съгласи и благодари на свещеника. После се върна при покритата порта към църковното гробище, качи се на коня си и препусна през сумрака към манастира „Кръст Господен“. За да стигне дотам, трябваше да мине по скалната пътека, където от време на време му се случваше да спре и да се вгледа в сивкавото, гневно море. Накрая пред очите му се появи манастирът. Още щом влезе през портата, Корбет си даде сметка, че монахините разполагат с доста средства. Вратите бяха прясно боядисани, а пантите им добре смазани. Покривите на стопанските постройки бяха покрити с плочи, дървените им части блестяха, а дворът беше настлан с калдъръм. Някакъв коняр веднага взе коня на кралския пратеник, след което една послушница го въведе в манастира. Обстановката вътре също говореше за благосъстоятелността на сестрите. Стените бяха богато украсени, мебелировката — излъскана до блясък, а в нишите бяха поставени прекрасни статуи. В края на коридора, над една сводеста врата, имаше разкошен триптих. Въздухът ухаеше на дърво, смола и тамян.