Търсенето на скритата истина

Тя кимна.

- Ти си изумителна, Дани. Ти си безспорно най-ценното предимство на Роуина. А виж мен! Аз не само мога да проследя Книгата, аз мога да Нулирам копелетата. Да ги вцепеня, да ги изключа, докато ги убиваме. Помниш ли нощта, когато се бихме заедно? Беше ободряваща. Исках да го направим отново. Исках да го правим всяка нощ, докато нощта отново стане наша. Исках да бъда навън, да дебна, да ги преследвам, както те преследват нас. Вече нямах желание да се боря с тях. Беше време те да се боят от мен.

Очите u се присвиха, устните u се разделиха, когато рязко вдиша, и тя кимна отново. При мисълта за меча ръката u се свиваше и отпускаше, както правеше моята, когато не държах копието и мислех за Фае. Чудех се дали и на моето лице има такова не съвсем човешко изражение.

Нямах нужда да видя прозорец, за да знам, че падаше нощ. Усещах приближаването на здрача в костите си, така сигурно, както си представях, че го усещат вампирите. Независимо колко силно охраняван беше периметърът на манастира, без моето копие се чувствах, сякаш ми липсваше придатък - най-важният. Може да имам имунитет срещу обаянието на Секс-до-смърт-Фае (въпреки че нямаше да се доверя напълно на това, преди да съм го изпробвала на друго Фае освен на В'лане), но все още можеха да ме заловят, ако дойдеха масово. И ако превръщането ми в При-я не свършеше работа този път, можеха просто да ме измъчват, за да ме накарат да правя каквото искат. Не бях имунизирана към мъчения. Болката ме притесняваше. Много. Нуждаех се от копието си. Сега.

- Дани, с теб сме създадени за тези оръжия. Никой друг не може да ги използва като нас. Никой друг не е толкова силен, нито има толкова много способности. Като държи копието и меча, Роуина прави всички нас уязвими. Как смее да си седи в кабинета с двете единствени оръжия, които могат да убиват Фае, оставяйки целия манастир незащитен?! Тя е твърде стара, за да ги използва. Ако някое Фае премине през защитите, тя ще бъде безполезна в битката. Ние ще бъдем седящи мишени. Тя знае, че Сийли си искат Светините. Че е само въпрос на време. Не трябва ли тези оръжия да са в ръцете на двете шийте зрящи, които са най-способни да ги защитават и да ги запазят? А не сме ли това ние?

- Какво мислиш? Искаш да говорим с нея заедно? Да се съюзим срещу нея? Да u кажем, че трябва да ни даде оръжията? - Дани изглеждаше развълнувана от идеята.

Изсумтях.

- Да говорим? Едва ли. Роуина има нужда от малко събуждане. Ние не работим за нея. Не отговаряме пред нея. Ние работим с нея. По наш избор. Или изобщо не го правим.

Страх и дива радост се смесиха на юношеското лице.

- Знаеш, че няма връщане назад, ако го направим - каза тя без дъх.

- Кой възнамерява да се връща? - рекох студено. - Аз искам да вървя напред. А ако винаги гледаш през рамо и се тревожиш за следващата стъпка, която правиш, не може да вървиш напред. Колебанието убива.