Знаете, че ме обичате
- Автор: фон Зигесар Сесили
- Серия: Gossip Girl #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Инфодар
- ISBN: 954-761-187-9
- Переводчик: Мария Лилкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Знаете, че ме обичате». Краткое содержание книги:
Прочетете поредната книга от този блестяща серия!
— „Трябва да се съвземеш!“
Блеър събу обувките си и сложи краката си на таблото:
— Няма да си подам документите за никъде другаде, освен Йеил. Но може да караме през Уеслиън, ако държиш.
Арън извади цигара от някаква странна кутийка и я запали. Той тръсна глава и попита:
— Какво те кара да вярваш, че ще те приемат?
— Планирам да уча там от малка. Това трева ли е?
— Няма начин. Тези са билкови, искаш ли да пробваш една? — ухили се Арън.
Блеър направи физиономия и извади една „Мерит“ от пакета си:
— Предпочитам тези.
— Тези ще те убият — отбеляза Арън и се придвижи в средната лента. — А тези са сто процента натурални.
Блеър се загледа през прозореца. Не й се слушаше лекция на тема полезните свойства на билковите цигари.
— Мерси, но не — каза тя с надежда, че така поставя край на разговора.
— Така, опитвам се да разбера, дали си голяма купонджийка. Нещо ми казва, че като си пуснеш косата, ставаш неузнаваема и необуздана.
Блеър продължи да зяпа през прозореца. Всъщност той беше абсолютно прав, но не й пукаше какво си мисли. Нека си мисли каквото ще.
— Не точно — каза тя и продължи да пафка.
— Имаш ли си приятел?
— Да.
— Той не иска да учи в Йеил, така ли?
— Не. Искам да кажа, иска. Тази седмица обаче, ще ходи до „Браун“ с няколко приятели.
— Ясно — кимна Арън.
Нещо в начина, по който го каза, вбеси Блеър. Сякаш Арън виждаше през нея, можеше да чете мислите й и знаеше как тя беше паднала на колене да го моли да дойде с нея, а той отказа.
Да си го начука, задето я кара да се чувства като нищо.
— Виж сега, това не ти влиза в работата. Дай да стигнем там, става ли?
Арън поклати глава и посочи към тенекиената кутия с билкови цигари на таблото:
— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ? Ще те поразмекнат.
Блеър поклати глава.
— Добре — каза той, влезе в най-лявата лента и натисна газта.
Блеър се загледа в ръката му на скоростния лост. Нокътят на палеца му беше морав и носеше пръстен във формата на змия. Ако не й беше доведен брат, това щеше да е адски секси.
Но той беше и то не беше.
Дан беше толкова депресиран, че и през ум не му минаваше да се надруса с Нейт и приятелите му на задната седалка. През целия път до Риджфийлд всички си бяха говорили за разни неща, за които Дан си нямаше и понятие. Като например, за барове, за които не беше и чувал, за разни местности, които не беше посещавал, за да плава или да играе тенис. Дан прекара миналото лято, работейки в една книжарница на Бродуей и малко в една закусвалня. В книжарницата му даваха безплатни книги, а в закусвалнята му позволяваха да пие колкото си иска кафе. Всичко беше супер. Той обаче не сподели това с останалите. То не беше бляскаво като техните истории.
Дан знаеше, че Серена не се прави на сноб, тя не беше такава. Не й се налагаше да се катери по социалната стълба, защото вече заемаше първото стъпало. Това, което го депресираше, е, че тя не искаше да остане насаме с него. Ако искаше, нямаше да превърне уикенда им в размазващ купон.
— Кой иска? — попита тя с кашонче от шест бири в ръка.
— Аз — казаха и четиримата, включително Нейт, който караше.
— А, не, Нейт, ти ще почакаш малко — отвърна Серена.
— О, я стига, бях надрусан, като взех книжка — защити се той.
— Съжалявам — каза тя и подаде една бира на Чарли. — Нали искаше да си голямата работа, да шофираш. Е, време е да си платиш.
Антъни се захили и ритна седалката на Нейт:
— Тате, стигнахме ли вече?
— Млъквай там, или ще спра и ще те напляскам здравата — викна Нейт грубиянски.
От задната седалка изригна буен смях.
Дан седеше до прозореца и наблюдаваше билбордовете по магистрала 95 и мразеше Нейт и приятелите му. Първо му отнеха сестрата, а сега и приятелката. И това все едно вече нямаха всичко, което бяха пожелаят, поднесено на проклет сребърен поднос. Дан знаеше, че не е честен, но и не му беше до това. Беше бесен.
Той посегна към джоба си за цигара, а ръцете му се тресяха повече отвсякога.
Но едно беше сигурно, не беше там съвсем безцелно. Утре щеше да изкара интервюто по най-добрия начин.
Арън забеляза знак за Мотел 6 на двадесет мили от Ню Хейвън и тръгна към него.