Бедствие на високи токчета

— Защо се премести тук, след като върло ненавиждаш зимата? Репутацията на Чикаго е известна. Той е Ветровитият град.

— Годеникът ми. — Роберто не биваше да мисли, че му е простила за изцепките в съда. Единствено гневът не й позволяваше да стане на ледена шушулка.

— За да си далеч от него ли?

— Преместих се, защото той живее тук. — Знаеше накъде бие с въпросите си, а нямаше желание да му казва истината. Намирайки си разкошен италиански любовник, бе извадила жилото от измяната на Алан. А откривайки, че разкошният италиански любовник е крадец на скъпоценности, бе преживяла ново унижение. — Колко има до ресторанта?

— Една пресечка. — Той хвърли поглед на колата, сетне пак погледна назад. — Нюби кара точно зад нас. Можеш да се качиш.

Бренди също се огледа назад. Нюби се движеше успоредно с тях, без изобщо да се интересува, че пречи на пътното движение.

— Не. Само да ти обърна гръб, и ще ми избягаш.

Роберто се засмя. Засмя се съвсем неподправено.

— Ако исках да ти избягам, как щеше да ме спреш? За глезена ми ли щеше да се увесиш?

— Ще се изненадаш — заплаши го тя. Всъщност балерината Бренди можеше да го ритне в тила, но не бе нужно той да го знае. Току-виж й се наложило да го възпира. — Къде е ресторантът? — Засега в полезрението й се мяркаше една типична американска закусвалня с флуоресцентни реклами на бири „Будвайзер“ и „Олд Милуоки“.

— Това е — каза Роберто. — „Препарираното куче“.

Мазна закусвалня.

— Едва ли ще подхождаш на обстановката. — Един нахакан италиански граф едва ли би избрал такова място за хранене.

— Ще се изненадаш. И така… значи се премести тук миналата седмица, а тази седмица вече не си сгодена?

Я виж ти! Господинът си знаеше своето.

— Точно така.

— Кой развали годежа?

Тя нарочно се позабави с отговора и докато той отваряше вратата, подхвърли:

— Жена му.

Подът на закусвалнята бе с черно-бял балатум. Но стените висяха препарирани животни, облечени в целофан пудели, чау-чау, немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори. Столовете бяха разнородни, краката на масите бяха метални, а седалките им — от лакирано дърво. Носеха се божествени аромати.

Бренди не беше хапвала от снощи, когато излезе от хотела на Роберто. Устата й се напълни със слюнка, а червата й изкуркаха.

— Я сядай, момиче, преди да си припаднала от глад. — Прошарената келнерка ги насочи към едно сепаре, а после се закова на място и се втренчи в Роберто. — Ти да не си онзи, дето го пишат във вестника? Дето е задигнал куп диаманти от разните дами от висшето общество?

За него са писали във вестниците? Всички ли знаеха кой е?