Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Е, толкова по-добре — каза Декамбре след кратка пауза. — Нека да ви кажа, че съм щастлив, че се запознахме по-отблизо, и не ми се сърдете, ако съм ви загубил времето.
— Не се сърдя, напротив. Ценя изгубеното време.
Адамсберг затвори и реши, че съботният му ден е приключил. В регистъра нямаше нищо, което да не може да почака до понеделник. Преди да си тръгне, погледна бележника си, за да може да се сбогува с жандарма от Гранвил, като го назове по име.
На улицата слънцето се бе показало през поолекналите облаци и градът отново придобиваше морен летен вид. Адамсберг свали сакото си, преметна го през рамо и бавно се отправи към реката. Парижани сякаш забравяха, че имат река. Колкото и да бе мръсна, Сена с мудното си движение, с мириса си на влажно бельо и с птичите песни бе едно от местата, където той обичаше да се усамотява.
Докато спокойно се приближаваше до реката по малките улички, Адамсберг си каза, че всъщност е добре, дето Данглар остана да изтрезнява у дома. Предпочиташе да погребе случая с четворките без свидетел. Данглар се оказа прав. Ексцентричен художник или вманиачен символист, смахнатият с четворките се подвизаваше във вселена, която не го засягаше. Адамсберг бе загубил и толкоз по-добре — не му пукаше. Комисарят не влагаше никакво самолюбие в сблъсъците си със своя помощник, но все пак се радваше, че е понесъл загубата сам. В понеделник щеше да му каже, че е сгрешил и че четворките ще се наредят до анекдота за гигантските калинки от Нантьой. Кой му бе разказал тази история? Фотографът, онзи с луничките. Как му беше името? Вече не си спомняше.
XVI
В понеделник Адамсберг съобщи на Данглар, че със случая с четворките е приключено. Като възпитан човек Данглар не си позволи никакъв коментар и се задоволи само да кимне.
Във вторник в четиринайсет и четвърт позвъниха от първи район, за да го уведомят, че са открили труп на улица Жан-Жак Русо номер 117.
Адамсберг остави слушалката изключително внимателно, както човек прави през нощта, когато не иска да събуди някого. Само че това ставаше посред бял ден. И той не се опитваше да бди над съня на другите, а сам да се приспи, безшумно да премине в света на забравата. Познаваше тези мигове, когато собствената му природа го безпокоеше толкова, че се молеше някой ден да изпадне в състояние на окончателно затъпяване и безсилие, да се свие на топка и да остане така завинаги. Тези мигове, в които се оказваше прав противно на здравия разум, не бяха от най-добрите. Те го сполитаха за кратко и тогава сякаш внезапно усещаше как над него тегне пагубният дар, с който го бе удостоила при раждането му някоя изкуфяла зла фея, произнесла над люлката му думите: „След като не ме поканихте на кръщенето — в което нямаше нищо чудно, тъй като бедните му като църковни мишки родители сами бяха отпразнували раждането му някъде вдън Пиренеите, увивайки го в дебело одеяло, — след като не ме поканихте на кръщенето, дарявам това дете със способността да предусеща гадорията там, където никой не я допуска“. Или нещо подобно, изречено на по-добър стил, понеже злата фея не е неграмотна, нито проста, Боже опази.
Моментите на душевен дискомфорт не траеха дълго. От една страна, защото Адамсберг нямаше никакво намерение да се свива на топка, като се има предвид, че изпитваше потребност да се движи през половината ден и да стои прав през другата половина, а от друга, защото не вярваше, че притежава каквато и да е дарба. Предчувствието му по повод на четворките в крайна сметка беше съвсем логично, дори ако логиката му не беше толкова отчетлива, колкото логиката на Данглар, дори ако бе неспособен да очертае размазания й силует. Онова, което му изглеждаше очевидно, бе, че четворките бяха замислени от самото начало като заплаха, така ясна, както ако авторът им бе написал върху вратите: „Аз съм тук и се пазете“. Все така очевидно заплахата се бе уплътнила и приела очертанията на истинска опасност, когато Декамбре и Льогерн дойдоха да му съобщят, че през същия ден се е появил предизвестител на чума. Очевидно човекът с удоволствие говореше за дирижирана от самия него трагедия. Очевидно нямаше да спре насред път, очевидно в обявената с такава мелодраматична точност смърт трябваше да има труп. Логично, дотолкова логично, че Декамбре се плашеше от същото.
Чудовищният мизансцен на автора, високопарният му стил, сложността на замисъла не смущаваха Адамсберг. В самата им странност имаше нещо класическо, типично за редкия вид убийци, измъчвани от монументална и потъпквана гордост и издигнали се на пиедестал, съответстващ на преживяното унижение и на амбициите им. По-неясно и дори неразбираемо беше прибягването до стария символ на чумата.