Бягай и не бързай да се връщаш

— По-нататък, Арно — казваше тя. — Когато парите станат твои. Не ми трябват прословутите ти удобства.

После му показваше краката си, обути в тежки черни мокасини.

— Знаеш ли на каква възраст получих първия си чифт? На четири години. Дотогава ходех боса.

— Знам, Мане — отвръщаше мъжът. — Но покривът тече и подът на тавана изгнива. Не искам някой ден да се продъни под теб.

— Ти си гледай твойта работа.

Мъжът седна на канапето, облечено в дамаска на цветя, и Мане донесе варено вино и чиния с тиганици.

— Преди — каза Мане, поставяйки чинията пред него — можех да правя тиганици с каймак. Но вече не се намира мляко, което да прави каймак. Свърши се тая, свърши се. И десет дни да го оставиш на въздух, ще вкисне, ама няма и грам каймак да направи. Това вече не е мляко, ами чиста водица. Налага се да го заменям със сметана.

— Знам, Мане — каза Арно и напълни доста големите чаши, донесени от старицата.

— Това много ли променя вкуса?

— Не, пак са си вкусни, сериозно. Не се безпокой за тиганиците.

— Прав си, стига глупости. Докъде стигна?

— Всичко е готово.

Жестока усмивка разшири лицето на Мане.

— Колко врати?

— Двеста петдесет и три. Вече съм все по-бърз. Стават много хубави, да ти кажа, много елегантни.

Усмивката на старицата стана още по-широка, после се смекчи.

— Ти имаш много дарби, Арно, и пак ще ги използваш, кълна се в Евангелието.

Арно също се усмихна и положи глава върху едрата отпусната гръд на старата дама, която миришеше на парфюм и зехтин.

— Всички, момчето ми — повтори тя, като го погали по косата. — Всички ще изпукат, до един ще изпукат.

— Всички — каза Арно и силно й стисна ръката.

Старата жена подскочи.

— Къде ти е пръстенът, Арно? Пръстенът?

— Не се безпокой — каза той и се изправи. — Сложил съм го на другата ръка.

— Дай да видя.

Арно протегна дясната си ръка, чийто среден пръст бе украсен с халка. Тя докосна с палец малкия диамант, който блестете в шепата му. После свали пръстена и му го надяна на лявата ръка.

— Нека да стои на лявата — нареди тя — и никога не го сваляй.

— Добре. Не се безпокой.

— На лявата, Арно. На безименния пръст.

— Да.

— Чакахме, чакахме с години. И тази вечер дочакахме. Благодаря на бога, че ме остави да доживея до тази нощ. А щом го е направил, Арно, значи го е желал. Желал е да съм тук, та ти да извършиш делото.

— Така е, Мане.

— Да пием, Арно, за спасението ти.

Старицата вдигна чашата си и се чукна с Арно, после двамата кръстосаха ръцете си и изпиха по няколко глътки.

— Хайде стига глупости — каза Мане. — Всичко ли е готово? Имаш кода, етажа? Колко са вътре?

— Той живее сам.

— Ела да ти дам материала, не трябва да се бавиш. Държа ги гладни от четирийсет и осем часа, ще се нахвърлят върху него като невидели. Сложи си ръкавиците.