Четирите цвята на магията

Сърцето на Кел прескочи при вида му.

Никога досега не му беше попадал такъв камък, но знака разпозна веднага.

Беше на език, който малцина можеха да говорят и още по-малко — да използват. Език, който течеше във вените му заедно с кръвта и пулсираше в черното му око.

Език, който бе свикнал да възприема просто като антарски.

Но езикът на магията не винаги бе принадлежал само на антари. Не, легендите разказваха друго. За времена, когато и хората са имали способността да говорят пряко с магията (дори и да не са я командвали с кръв). За дума, така обвързана със силата, че всеки мъж, жена и дете овладявали до съвършенство езика.

Черният Лондон. Езикът на магията принадлежеше на народа му.

Но след падането на града всички реликви били унищожени, всички останки във всеки от световете — насилствено премахнати като част от пречистването и начин народите им да се предпазят от чумата на силата, погълнала града-събрат.

По тази причина не бяха останали книги, написани на антарски. Малкото съществуващи днес текстове представляваха сборници със заклинания, събирани и транскрибирани фонетично, и предавани на поколенията. Оригиналният език бе унищожен.

Самата възможност да го види изписан, както навремето — не с букви, а с руна — разтрепери Кел.

Единствената руна, която познаваше.

Той притежаваше едничка книга на езика на антари, поверена му от неговия учител — Тийрън. Беше кожен журнал, изписан с кръвни заповеди — заклинания, които призоваваха светлина или мрак, окуражаваха растежа, разбиваха други магии — и всичките бяха надлежно описани и обяснени, а на корицата имаше специален символ.

— Какво значи това? — бе попитал Кел учителя си.

— Това е дума — обясни Тийрън. — Принадлежи на всички светове и на нито един. Това е думата за „магия“. Отнася се за съществуването ѝ, за сътворението ѝ… — поднесе пръст към руната. — Ако магията си имаше име, то това щеше да бъде то — така рече, проследявайки криволиците на символа. — Витари.

А сега Кел прокара палец по руната на камъка и думата отекна в главата му.

Витари.

И в същия миг на стълбите се разнесоха стъпки. Младият антари се вцепени. Никой не би трябвало да може да види тези стълби, да не говорим да ги използва, но ето, че чуваше тропот на ботуши. Как бяха успели да го проследят дотук?

Внезапно забеляза знаци по парчето избелял плат, служило за обвивка на камъка и сега разгънато върху леглото му. На него бяха надраскани символи. Проследяващо заклинание.

Санкт.

Кел пъхна камъчето в джоба си и се хвърли към прозореца в мига, когато малката врата зад него бе издънена свирепо. Покатери се на перваза и скочи навън, полетя надолу, тупна тежко на улицата и се претърколи на крака, още докато нашествениците нахлуваха в стаята му.