Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

се искаше точно сега.

— Няма нужд а. Все още е светло.

— Окей.

Изпратих я д о външната врата. Всяка крачка натам ми причиняваше все по-силна болка.

Понякога си мисля, че нещо с мен сигурно не е наред . Не би трябвало д а е чак толкова труд но

д а се извиниш, когато знаеш, че си сгрешил! Но точно тогава не исках д а мисля по този

въпро с. Ед инственото, което си мислех, бе, че ще се почувствам по-д обре, когато Саша вече

не стои д о мен.

Все пак направих нещо хубаво. Пред и тя д а си тръгне, сложих ръце на раменете й и я

целунах по челото. По сле се качих в стаята си, изд ърпах д олния чаршаф от леглото и изпрах

кръвта на мивката в банята. След това хвърлих влажния чаршаф на д ъното на гард ероба ми и

грабнах чист от килера в корид ора. Чувствах се като тотален беглец. Всеки момент очаквах

Холанд д а се появи с гръм и трясък в корид ора и д а ме насоли, обаче тя така и не излезе от

стаята си.

А по сле нямах пред става какво д а правя със себе си. Затова слязох д олу, тръснах се пред

телевизора и започнах д а се разхожд ам по каналите. В стомаха ми всичко вреше, но изобщо не

изпитвах глад . Прод ължавах д а натискам д истанционното: „Съд ия Ейми“, „Доктор Мартин“ и

някакъв античен сезон от „Сабрина, млад ата вещица“. Пълна отврат!

Накрая грабнах телефона и звъннах на Кийлър.

— Зд расти! — казах. — Какво става?

Гласът му звучеше точно така, както си звучеше винаги, и точно това ми трябваше.

— Скука! — беше моят отговор. — Какво ще кажеш д а намина покрай теб?

— Супер! Тъкмо ще глед аме мача заед но!

Вярно бе. В сед ем „Листата“ щяха д а играят срещу нюйоркските „Рейнд жъри“. Очевид но

тази живото спасяваща информация се бе изплъзнала от ума ми някъд е межд у изгубването на

д евствено стта ми и изпращането на приятелката ми д о вратата.

Написах бележка на мама, залепих я на кухненската маса и отпраших към къщата на

Кийлър. Отвори баща му и ме изпрати направо в неговата стая. Напо след ък не се д ържеше

о собено любезно с мен и аз не можех д а не се запитам д али това няма нещо общо с тревата,

която намериха у Кийлър. Като стана въпро с за трева, точно в този момент ед ин д жойнт

щеше д а ми се отрази много д обре. Наистина се нужд аех от нещо силно, за д а се успокоя.

— Да не би баща ти д а ме мисли за наркод илър или нещо такова? — пошегувах се аз.

— Не си виновен ти — отговори приятелят ми. — Все още е яд о сан на мен. Въобразява

си, че съм само на д ве крачки от превръщането в наркоман. — Ако познавахте Кийлър така

д обре, както го познавам аз, вед нага щяхте д а разберете колко превратно е под обно мислене.

Кийлър д ържеше главата му д а е бистра. Затова и д вамата се прид ържахме само към трева и

алкохол. — Имаш ли нещо против д а глед аме мача горе? Напо след ък глед ам д а не им се

вясвам пред очите много-много!

— Няма проблеми.

Взехме си няколко парчета пица от „Джино“ от отсрещната страна на улицата, а по сле се