Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

почеса по крака. Аз сед нах точно д о нея, целият облян в пот.

— Саша, много съжалявам! Наистина!

— Сега ли се сети, че съжаляваш? — изрече безизразно тя. — Не вижд ам никакъв смисъл.

— Да, знам. — Доко снах ръката й. — Но наистина съжалявам. Не можах д а спра д а мисля

за теб. Можем ли д а излезем навън? — Кимнах по по сока на френския прозорец.

Саша сви рамене и д ръпна вратата. Няма съмнение, че след този ход род ителите й вече

наистина щяха д а се зачуд ят какво става, обаче не ме интересуваше — налагаше се д а

поговоря с нея насаме!

Излязохме навън и ед новременно се вторачихме в топлата светлина, която струеше от

кухнята. Мълчахме. Накрая тя отрони:

— Това беше толкова отвратително, че про сто си нямаш на пред става! А по сле ме о стави

д а си тръгна, сякаш въобще не те интересувам. — Аз примигнах, но прод ължих д а слушам. —

И ми заяви, че аз съм била развалила всичко!

— Не е вярно! — прошепнах д резгаво. — Аз съм този, който развали всичко! Не мога д а

разбера какъв ми е проблемът. — В този момент майката на Саша над никна от кухнята с

крайно нед оволно изражение. Сигурно след ващият ще бъд е баща й, за д а ни заповяд а д а

влезем вътре. — Про сто се чувствах много гад но… Знам, че грешката е моя. Така д е, не

можах д ори д а свърша! А можехме про сто д а си стоим и д а чакаме. Това никога нямаше д а се

случи, а ти… — Преглътнах д ълбоко, а по сле си наложих д а прод ължа: — Ти си уд ивителна!

Всичко в теб е уд ивително! Начинът, по който се д ържиш с хората. Начинът, по който си

самата ти! Про сто всичко и… — Саша вече ме глед аше право в очите. Искаше ми се д а

потъна в д ън земя. — Имам чувството, че не бях д о статъчно д обър за теб, че бях

непод ход ящият човек, с когото д а го направиш. — Вд игнах безпомощно рамене. — Много

съжалявам!

Саша приглад и ко сата си. Челото й се сбърчи.

— Виж какво, исках д а бъд е с теб, защото си ти! Не го ли разбираш?

— Ще ми се д а можех д а върна всичко! — Бих сторил всичко на света, само и само д а

можех д а изтрия целия този д ен и по сле д а го поправя, обаче на този етап мозъкът ми вече

беше като каша. Не бях в състояние д а свържа ед но изречение. — Трябваше д а бъд е

незабравимо, а аз се д ържах като негод яй! Затова наистина не знам какво д руго д а кажа, о свен

че съжалявам!

Стояхме си там, в зад ния д вор, и се съзерцавахме мълчаливо. Накрая го спод ин Ясински

наистина отвори вратата, под ад е глава и отсече:

— Става късно! Саша, след пет минути д а си се прибрала! — По сочи пижамата й и

д опълни: — Дори не си облечена д о статъчно д обре, за д а стоиш навън!

— Добре, пет минути — кимна по слушно тя. Го спод ин Ясински затвори вратата и излезе

от кухнята. Саша притисна челото си, обърна се към мен и каза: — Трябва д а вървя.

— Ще те вид я ли скоро? — попитах. Чувствах се по-д обре, че си казах всичко, което ми