Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

Особено тази на снега.

Двамата със Саша не о станахме нито за миг сами в нейната къща. Или брат й Питър

под скачаше пред нас и телевизора, разказвайки ни случилото се в училище, или сед яхме на

масата в кухнята, притиснати межд у род ителите й. Масата беше кръгла и твърд е малка за

петима и аз въобще не се чувствах на мястото си, когато сед ях там. Чувствах се като

натрапено д ете и това чувство ме караше почти непрекъснато д а мълча.

Ед на вечер към началото на октомври петимата пак си сед яхме на тази маса, натъпкани

ед ин д о д руг. Вечеряхме пиле с ориз, а род ителите на Саша обсъжд аха пред стоящата

пристройка към къщата. Питър метод ично загребваше ориза зрънце по зрънце и гълташе

съсред оточено — процес, който, както вървеше, сигурно щеше д а отнеме поне сто год ини.

Мобилният в д жоба ми завибрира, но ако го вд игнех по сред ата на вечерята, сигурно щеше д а

се отчете като кръвна обид а. Затова не му обърнах внимание. Две минути по-късно звънна

д омашният телефон, а го спожа Ясински грабна механично слушалката от стената, като

прод ължи д а си говори.

Позд рави изискано, а миг след това ми под несе слушалката.

— Всъщно ст търсят теб, Ник. Някой си Нейтън.

Скочих като ужилен и грабнах телефона, усещайки четири чифта очи, залепени за гърба

ми.

— Зд расти, Нейт! — позд равих тихо в слушалката. — Точно сега вечеряме, та…

— Да, знам — рече Нейтън. — Много се извинявам, но наистина ми се налага д а говоря с

теб. Още сега! Холанд ми каза, че си у Саша, та аз… — Замълча. — Това не може д а чака, Ник!

Казах на баща ми и… и… Про сто трябва д а те вид я, разбра ли?

— Разбрах. — Кръвта ми нахлу в главата, но не исках д а показвам пред о станалите

никакви признаци на тревога. Всички вече отново глед аха в чиниите си, но знаех, че ме

слушат внимателно. — Къд е си?

— В мола — изписка приятелят ми. — Не можах д а се сетя къд е д ругад е д а отид а.

— Окей. Дай ми пет минути. Ще се вид им на етажа на ресторантите.

— Окей — възд ъхна безсилно Нейтън.

— Ей, всичко ще се оправи, Нейт! Само че изчакай, става ли?

— Чакам! — отсече той и затвори.

Цялото семейство на Саша се обърна към мен.

— Наред ли е всичко? — попита го спожа Ясински. Изглежд аше искрено разтревожена,

което ме накара д а я харесам още повече.

— Това е приятелят ми. Трябва д а тръгвам.

— Искаш ли д а те закарам? — Го спод ин Ясински вече буташе стола си назад , за д а се

изправи.

— Няма нужд а — преглътнах аз. — Още не сте си свършили вечерята.

Вече си пред ставях сцената в колата — бащата на Саша ме глед а в очакване д а му обясня

какво е станало. Не че имах право д а го виня — на негово място и аз щях д а искам д а знам.

Саша ме изпрати д о вратата, стисна ми ръката и каза:

— Обад и ми се, когато се прибереш.

Тръгнах над олу по улицата и започнах д а бърникам в д жобовете си за д ребни. Зад ъгъла