Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

А те се приближаваха. След като затвори вратата в изоставената спирка, тя си беше осигурила малко преднина, докато те проверяваха стълбите... но щом осъзнаеха, че от там няма изход, не им трябваше много време, за да разберат накъде се е запътила.

Ръцете и краката я боляха. Книгата тежеше все повече, острите ръбове се забиваха в плътта й. Но тя не можеше да се отърве от нея дори и да искаше, не можеше просто да я захвърли зад себе си и да даде на преследвачите си онова, което желаеха. Книгата все още бе закопчана с белезници за ръката й.

Поредният завой. Нина сви по него с надеждата да види изход или поне други коридори, които да объркат хората, които я преследваха. Но пред нея имаше само слабо светещи крушки на сводестия таван, които я подтикваха напред към тъмнината.

И още повече вода. Подът се спусна надолу, след което отново се издигна, но басейнът със застояла вода, в който газеше, бе станал по-дълбок. Някъде пред нея се носеше звукът от течаща вода.

Тичането стана по-трудно, пластът лепкава тиня под мръсната повърхност засмукваше краката й с всяка стъпка. Чувстваше се така, сякаш се намира в оживял детски кошмар, усещането бе като да бяга през плаващи пясъци.

Страхът й се засили. Колкото по-бавно се движеше, толкова повече се приближаваха двамата мъже – и те не искаха да я заловят, а просто да я застрелят. Достатъчно бе да им бъде на мушката...

Тя се затича по-бързо, дишайки тежко, опитвайки се да измъква краката си от тинята. Звукът от течаща вода се приближаваше – както и звукът от шляпащи крака зад нея.

Тя не се осмели да погледне назад. Поредният завой в тунела – към мъждивата жълтеникава светлина на крушките се прибави слаб проблясък от дневна светлина...

Стъпките зад гърба й внезапно спряха.

Беше под прицел...

Тихото изпукване на пистолета със заглушител отекна в тясното пространство, но то по никакъв начин не можеше да се сравни с трясъка на удрящите се в стената куршуми. Нина се хвърли с главата напред зад ъгъла. Цопна в мръсната вода и върху нея се посипаха натрошени тухли.

Стрелбата спря. Тя се подпря на пода, за да се изправи и под едната й ръка нещо изхрущя. На всички страни се разбягаха хлебарки. Тунелът отново се издигна нагоре, на края му се виждаше източникът на дневната светлина. Вход към една по-голяма камера.

Изход навън.

Нина хукна нагоре по наклона. Водата се стичаше отнякъде над отвора. Тя стигна до края...

И отчаяно се вкопчи в една тръба над главата си, защото едва не се срина в някаква отворена шахта.

Тя повися там няколко минутки, като здраво стискаше тръбата с една ръка, стъпила на ръба на тунела. След това, много внимателно, тя се наведе назад, леко поклащайки се на ръба, за да запази равновесие.

Високата камера, в която беше влязла, бе широка около десет фута, и представляваше нещо като водосборна шахта за отходните канали. На различни височини и от различни ъгли се виждаха изходите на тръби, които изхвърляха съдържанието си в пространството под тях. Дневната светлина навлизаше през грубите стъклени тухли на тавана, който се намираше на около четиридесет фута над главата й. Докато ги гледаше, някой мина през тях и за миг скри небето.