Поглед в мрака

Нейната стойка беше различна в детайлите, но не отстъпваше на неговата нито по съвършения си баланс, нито по търпението, което излъчваше. Стоеше с изправен гръб, единият й крак беше силно подвит, другият — изтеглен крачка напред. Стискаше с две ръце дългата дръжка на меча си, държеше го ниско и почти вертикално, а цялата си енергия беше фокусирала в диамантения връх на оръжието.

Вече десетина минути стояха неподвижно и се гледаха.

Както обикновено, той беше с подплатения си тъмнозелен жакет и със златната брошка на левия ревер — знака на оръжемайсторите. За разлика от него тя не беше с обичайната си броня, вместо това се беше сдобила с близко подобие на облеклото, което носеха водните кончета от Федерацията — широки дрехи от паешка коприна, стегнати на кръста, от лакътя до китката и на прасците. Тоалетът й беше издържан в преливащи се отсенки на тюркоазеното и златното, с широк черен колан.

Тисамон и Фелисе Миен се наблюдаваха бдително и чакаха другия да направи своя ход.

Тисамон беше слял душата си с острия връх на нейния меч. Упражняваха се с истински оръжия, разбира се. Другото би било обида за бойните им умения.

Застигна го бегъл спомен за първия им двубой. Тогава Фелисе го беше взела за агент на осородните и Тисамон за пръв път от много години изпита съмнение относно изхода на битката. Преди повече от десетилетие беше наложил името си в Хелерон и оттогава отдаваше под наем уменията си на всеки, който бе в състояние да плати високата му такса. Парите бяха без значение, дуелите бяха важното. Смятал бе, че безчетните дуели и сбивания подхранват гордостта му, но сега разбираше, че просто е чакал да срещне наистина достоен противник. И тя го беше намерила в Колегиум.

Когато онзи двубой, първият, свърши, когато Фелисе го прекрати така неочаквано, Тисамон дълго не можа да овладее огъня в кръвта си, чувството, че е по-жив отвсякога. Емоциите му бяха толкова силни в онзи момент, че дори го подведоха да пощади паякородната предателка на Стенуолд. Тогава Тисамон нямаше желание да се занимава с подробности, защото само тя имаше значение — жената, която беше влязла неочаквано в живота му и също толкова неочаквано си беше отишла, а краткият им сблъсък го беше белязал завинаги.

Нейде дълбоко в себе си той губеше равновесие, сякаш тогава, при първата им среща, бе получил удар и все още не бе превъзмогнал последствията от него. Вече седемнайсет години живееше в покаяние — в Хелерон и на други места, — покаяние, задето е предал расата си, залюбвайки паякородната Атриса; покаяние, задето се е доверил на предателското й сърце; а накрая и покаяние, задето сам я е предал, докато тя е умирала безгрешна. „Обичах я, а тя… оказа се, че тя не ме е предала.“ Тази беше най-болезнената рана от всички — мисълта, че в крайна сметка той я е изоставил, а не обратното. „Как само би ме намразила, ако беше жива.“

Не отделяше поглед от очите на Фелисе — очи с бадемовидна форма и менлив цвят, от синьо към зелено и обратно, напрегнати в очакване.