Чародейката

го грабна и го погълна цялото.

– Не! Не, не, не, не, не... – Кетцалкоатъл зави от ярост, лицето му потъмня и се

измени, придобивайки змийския лик, който бе всявал такъв ужас у маите и ацтеките.

Остри зъби щръкнаха от устата му, очите му се стесниха, а тъмната му коса се

втвърди в бодли около лицето му. Той заудря по масата, старото дърво се нацепи

и само светкавичните му рефлекси спасиха огледалото от падане и разбиване в

пода.

Гневът му отмина също толкова бързо, колкото се и бе появил.

Кетцалкоатъл вдиша дълбоко и приглади с ръка втвърдената си коса. Всичко,

което трябваше да сторят Били и Макиавели, бе да пуснат няколко чудовища в

града – три или четири щяха да са достатъчни. Две щяха да свършат работа; дори

едно, за предпочитане някое голямо с люспи и зъби, щеше да е добро начало. Но

те се бяха провалили и по-късно щяха да си платят за това – ако оцелееха!

Трябваше да прехвърли зверовете от острова, но за да го направи, се налагаше

да отвлече вниманието на семейство Фламел и техните приятели – Древния и

безсмъртния.

Явно бе дошло време Кетцалкоатъл да вземе нещата в свои ръце. Внезапна

усмивка оголи острите му като игли зъби. Той беше събрал в своето Сенкоцарство

няколко животинчета – човеците биха ги нарекли чудовища – и можеше да ги пусне

да си поиграят. Но Алхимика без съмнение щеше да се справи с тях по същия

начин, както се бе справил с Лотан. Не, трябваше му нещо по-голямо, нещо далеч

по-драматично от няколко жалки чудовища.

Кетцалкоатъл намери мобилния си телефон на масата в кухнята. Набра

лосанджелиския номер по памет. След петнадесетото иззвъняване отсреща му

отговори ръмжащ глас.

– Пазиш ли още онази торбичка със зъби, която ти продадох преди хилядолетия?

– започна Кетцалкоатъл. – Бих искал да си я откупя. Защо ли? Искам да я

използвам, за да дам урок на семейство Фламел... и разбира се, да има с какво да

се занимават, докато прехвърля създанията ни от острова – добави припряно. –

Колко искаш за нея? Безплатно!? Да, разбира се, че можеш да гледаш. Ще се

срещнем на „Виста Пойнт“; ще се погрижа наоколо да няма човеци.

– Злото вече е на път... – прошепна Кетцалкоатъл. – И идва към теб, Алхимико.

Идва към теб.

Глава 2

Софи Нюман отвори очи. Лежеше по лице на трева, която бе прекалено зелена,

за да е естествена, и на пипане приличаше на коприна. Под лицето £ имаше

смачкани цветя, каквито никога не бяха расли по земята – малки творения от

стъклени нишки и втвърдена гума.

Тя се претърколи по гръб и погледна нагоре... а после моментално стисна отново

очи. Само преди миг се намираше на Алкатраз в залива на Сан Франциско и

хладният, солен въздух бе напоен с миризмите на сурова енергия и твърде много

зверове, натъпкани на едно място. Сега въздухът бе чист и свеж, изпълнен с

екзотични ухания, а слънцето топлеше лицето £, отпечатвайки ярки образи върху

ретините £. Тя отвори пак очи и видя как някаква сянка преминава пред слънцето.