Чародейката

която негова – бяха научили Древния да контролира образите в кристала. Беше го

хранил с толкова много кръв, че бе започнал да вярва, че огледалото е по някакъв

начин разумно и живо. Взирайки се в него, той промърмори:

– Отведи ме в Сан Франциско.

Огледалото помътня, а после бе обляно от сиво-бяла светлина и изведнъж

Кетцалкоатъл откри, че се носи високо над града, взирайки се към залива долу.

– Защо не гори? – зачуди се той на глас. – Защо няма чудовища по улиците?

Беше позволил на безсмъртните човеци Макиавели и Били Хлапето да се върнат

в Сан Франциско, за да освободят тварите от Алкатраз и да ги пуснат в града.

Нима те се бяха провалили в задачата си? Или просто бе подранил?

Образът в кристала се измести отново и се спря върху тясната ивица на

Алкатраз. Кетцалкоатъл зърна някакво движение във водата. Нещо се движеше

през залива, отдалечавайки се от тъмното петно на острова и насочвайки се към

града. Кетцалкоатъл потри ръце. Не, не беше закъснял: беше дошъл точно

навреме, за да стане свидетел на малко хаос. Отдавна не бе виждал

унищожаването на някой град, а това зрелище му харесваше.

Цветният образ внезапно затрепка и помръкна. Древният бодна пръста си с

карфицата още веднъж и още веднъж, и капна пак от животворната си кръв върху

огледалото, за да го захрани. То оживя отново и образът на града се върна,

едновременно триизмерен и ясен. Кетцалкоатъл се съсредоточи и картината се

завъртя надолу, притегляйки го към белите гребени на вълните. Някакво същество

се криеше под водата, нещо гигантско и змиевидно: морски змей. Древният присви

очи. Трудно му беше да различи подробности, но му се струваше, че създанието

има повече от една глава. Кимна одобрително; това му харесваше. Беше добър

щрих. Изглеждаше съвсем логично да пратят в града първо морските създания.

Той се усмихна, показвайки хищните си зъби, докато си представяше как

чудовището вилнее по улиците.

Кетцалкоатъл гледаше как морският змей прекоси залива и свърна към един от

кейовете, издадени във водата. Намръщи се, а после кимна разбиращо. Звярът

щеше да излезе на сушата на Ембаркадеро. Прекрасно: щеше да има много

туристи и добър ефект.

В морето се появи светлина. Той зърна лекото блещукане на някакво синьо-

червено петно във водата и изведнъж осъзна, че морският змей се насочва право

натам.

Несъзнателно Кетцалкоатъл се спусна още по-ниско. Главата му се приведе към

огледалото, така че ястребовият му нос почти го докосна. Вече можеше да долови

мириса на море – солен, с лек дъх на гниеща риба и водорасли... и на още нещо.

Той затвори очи и вдиша дълбоко. Един град можеше да мирише на метал и улично

движение, на изгоряла храна и твърде много немити тела. Но това, което

надушваше тук – това бяха миризми, които нямаха място в града: острият аромат