Танц с дракони

— Да. Скрито заливче под скалата, пристанът се появява само при отлив. — Но Конингтън нямаше намерение да ги остави „да дойдат“. Гарваново гнездо беше здраво, но малко и докато стояха тук, те също щяха да изглеждат малки. Но наблизо имаше друг замък, много по-голям и несъкрушим. „Него вземи и кралството ще потрепери.“ — Трябва да ме извините, капитан-генерал. Милорд баща ми е погребан под септата, а от много години не съм се молил за него.

— Разбира се, милорд.

Но след като се разделиха, Джон Конингтън не тръгна към септата. Стъпките му го отведоха на покрива на източната кула, най-високата в Грифонов полог. Докато се изкачваше, си спомни предишни изкачвания — стотици с милорд баща си, който обичаше да стои горе и да гледа над гори, скали и море и да знае, че всичко, което вижда, принадлежи на дома Конингтън, и едно (само едно!) с Регар Таргариен. Принц Регар се връщаше от Дорн и със свитата си се бе задържал тук за две седмици. „Толкова млад беше тогава, а аз — още по-млад. Момчета, и двамата.“ На пира в чест на гостите принцът беше взел арфата си със сребърните струни и им посвири. „Песен за любов и смърт — спомни си Джон Конингтън, — и всички жени в залата плачеха, когато остави арфата.“ Не мъжете, разбира се. В никакъв случай баща му, чиято единствена любов беше земята. Лорд Армънд Конингтън цяла вечер се бе мъчил да спечели принца на своя страна в спора си с лорд Мориген.

Вратата към покрива на кулата бе клеясала — явно никой не я беше отварял от години. Наложи се да натисне с рамо и да я отвори със сила. Но когато излезе на високите бойници, гледката беше точно толкова опияняваща, колкото я помнеше: стръмнината с изваяните ѝ от вятъра скали и разядени шпилове, морето долу, ръмжащо и бушуващо в подножието на замъка като неспокоен звяр, безкрайни левги небе и облаци, гората с есенните ѝ цветове.

— Земите на баща ти са красиви — беше казал принц Регар, застанал точно където Джон стоеше сега. А той, някогашното момче, бе отвърнал:

— Един ден всички ще са мои.

„Сякаш това можеше да впечатли принц, наследник на цялото кралство, от Арбор до Вала.“

Грифонов полог наистина стана негов след време, макар и само за няколко кратки години. Оттук Джон Конингтън бе управлявал просторни земи, простиращи се на много левги на запад, север и юг, също както баща му и бащата на баща му преди него. Но баща му и бащата на баща му никога не бяха губили земите си. Той беше. „Издигнах се твърде високо, обичах твърде силно, дръзнах твърде много. Опитах се да хвана звезда, надцених се и паднах.“

След Битката на камбаните, когато Ерис Таргариен го бе лишил от всички титли и го беше пратил в изгнание в безумен пристъп на неблагодарност и подозрителност, земите и лордството бяха останали в дома Конингтън, предадени на братовчед му сир Роналд, същия, когото Джон бе направил свой кастелан, когато отиде в Кралски чертог на гости на принц Регар. Робърт Баратеон бе довършил унищожението на грифоните след войната. На братовчед му Роналд бе позволено да запази замъка и главата си, но загуби титлата си и стана просто Рицарят на Грифонов полог, а девет десети от земите му бяха отнети и раздадени на съседни лордове, подкрепили претенцията на Робърт.