Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Все още не е твърде късно да зарежем тази глупост — каза Герис, докато вървяха по една мръсна уличка към пазара за подправки. Въздухът вонеше на урина и чуваха пред себе си трополенето на обкованите с желязо колела на кола за извозване на трупове. — Стария Бил Кокала често разправяше, че Хубавата Мерис може да проточи смъртта на човек цял лунен кръг. Ние ги излъгахме, Куент. Използвахме ги, за да стигнем тук, а после се прехвърлихме при Бурните врани.
— Както ни беше заповядано.
— Само че Дрипавия изобщо нямаше предвид да го направим наистина — намеси се Големия мъж. — Другите му момчета, сир Орсън и Дик Сламката, Хънгърфорд, Уил от Горите, те още са в някоя тъмница благодарение на нас. На Старата Дрипа едва ли му е харесало много.
— Не е — отвърна принц Куентин. — Но обича златото.
Герис се засмя.
— Жалко, че нямаме. Вярваш ли на този мир, Куент? Аз не. Половината град нарича драконоубиеца герой, а другата половина плюе кръв при споменаването на името му.
— Харзу — каза големият мъж.
Куентин се намръщи.
— Харгаз.
— Хиздар, Хумзум, Хагнак, има ли значение? Аз всички ги наричам Харзу. Никакъв драконоубиец не беше. Само дето му опекоха хубаво задника.
— Беше храбър. — „Щях ли и аз да имам кураж да се изправя пред онова чудовище само с едно копие?“
— Храбро умря имаш предвид.
— Умря с писъци — каза Арч.
Герис сложи ръка на рамото на Куентин.
— Дори и да се върне, кралицата все пак е омъжена.
— Не и ако млясна крал Харзу с чука си — подхвърли Големия мъж.
— Хиздар — каза Куентин. — Името му е Хиздар.
— Една целувка от чука ми и никой няма да го интересува какво му е било името — отвърна Арч.
„Те не разбират.“ Приятелите му бяха изгубили поглед за истинската му цел тук. „Пътят води през нея, не към нея. Денерис е средството за наградата, не самата награда.“
— Драконът има три глави, каза ми тя. Бракът ми не бива да бъде краят на всичките ти надежди, така каза. Знам защо си тук. За огън и кръв… Имам кръвта на Таргариен в себе си, знаете го. Мога да проследя родословието си назад до…
— Майната му на родословието ти — каза Герис. — Драконите не ги интересува кръвта ти, освен как е на вкус може би. Те са чудовища, а не майстери. Куент, наистина ли искаш да го направиш това?
— Това е, което трябва да направя. За Дорн. За баща ми. За Клетъс и Уил, и майстер Кедри.
— Те са мъртви — каза Герис. — Не ги интересува.
— Всички са мъртви — съгласи се Куентин. — И за какво? За да ме доведат тук, за да мога да се оженя за драконовата кралица. Велико приключение го нарече Клетъс. Демонски пътища и бурни морета, а в края му е най-красивата жена на света. Приказка, която ще разказваме на внуците си. Но Клетъс никога няма да има дете, освен ако не е оставил копеле в корема на онази кръчмарска слугиня, която хареса. Уил никога няма да има сватбата си. Тяхната смърт трябва да има някакъв смисъл.
Герис посочи един труп, свлякъл се до тухлена стена, и кръжащия около него рояк мухи.
— Неговата смърт има ли смисъл?
Куентин погледна тялото с погнуса.
— Умрял е от дизентерията. Стойте настрана от него. — Бялата кобила беше отсам градските стени. Нищо чудно, че улиците изглеждаха толкова пусти.
— Неопетнените ще пратят кола за него.
— Несъмнено. Но въпросът ми не беше това. Животът на хората има смисъл, не смъртта им. Аз също обичах Уил и Клетъс, но това няма да ни ги върне. Това е грешка, Куент. Не можем да се доверим на наемници.
— Те са хора като всички други. Искат злато, слава, власт. На това се доверявам. — „На това и на предопределението си. Аз съм принц на Дорн и кръвта на драконите е в жилите ми.“
Слънцето се беше скрило зад градската стена, когато намериха пурпурния лотос, нарисуван на изкорубената дървена врата на нисък тухлен коптор, схлупен между няколко други такива коптора в сянката на голямата жълто-зелена пирамида на Раздар. Куентин почука два пъти, както му бяха казали. Зад вратата се отзова дрезгав глас и заръмжа нещо на непонятната реч на Робския залив, мръсна смесица от стар гхискарски и висок волантински. Принцът отговори на същия език:
— Свобода.
Вратата се отвори. Герис влезе първи за по-сигурно, Куентин плътно зад него и Големия мъж в тила. Въздухът вътре бе задимен от синкав пушек, чиято сладникава миризма не можеше съвсем да прикрие по-силната воня на урина, вкиснало вино и развалено месо. Пространството се оказа много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, изпънато наляво и надясно през съседните съборетини. Това, което от улицата изглеждаше десетина постройки, се оказа една дълга зала отвътре.