Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Конингтън седна.
— Кажи още.
— В Севера Ланистърите разчитат на Болтън, а в Речните земи на Фрей, но и двата дома отдавна са си спечелили лоша слава с вероломството и жестокостта си. Лорд Станис Баратеон си остава в открит бунт, а железнородените от островите също са си издигнали крал. Никой като че ли не споменава за Долината, което ми подсказва, че Арин не са взели ничия страна във всичко това.
— А Дорн? — Долината беше далеко. Дорн беше близо.
— По-малкият син на принц Доран е бил сгоден за Мирцела Баратеон, което би могло да намеква, че дорнците са заложили на дома Ланистър, но имат войска в Костен път и друга в Принцовия проход, само изчакват…
— Изчакват. — Той се намръщи. — За какво? — Без Денерис и драконите ѝ Дорн беше възлов за каузата им. — Пиши на Слънчево копие. Доран Мартел трябва да знае, че синът на сестра му е жив и се е върнал, за да си вземе бащиния трон.
— Както кажете, милорд. — Полумайстера погледна друг пергамент. — Едва ли можехме да улучим по-подходящ момент за дебаркиране от този. Имаме потенциални приятели и съюзници навсякъде.
— Но не и дракони — каза Джон Конингтън. — Тъй че за да спечелим тези съюзници за каузата си, трябва на всяка цена да имаме какво да им предложим.
— Злато и земи са традиционните стимули.
— Де да имахме и тях. Обещания за земя и обещания за злато може да са достатъчни за някои, но Стрикланд и хората му ще очакват първо те да получат най-добрите поля и замъци, отнети от предците им, когато са избягали в изгнание.
— Милорд все пак има голяма награда, която да предложи — изтъкна Халдон Полумайстера. — Ръката на принц Егон. Брачен съюз, който да доведе някой Велик дом под знамената ни.
„Невяста за хубавия ни принц.“ Джон Конингтън много добре помнеше сватбата на принц Регар. „Елия изобщо не беше достойна за него. Беше крехка и болнава от самото начало, а раждането само я отслаби още повече.“ След раждането на принцеса Ренис майка ѝ бе останала прикована на легло половин година, а раждането на принц Егон едва не я беше убило. Няма да ражда повече деца, бяха казали след това майстерите на принц Регар.
— Денерис Таргариен все пак може да дойде един ден — каза Конингтън на Полумайстера. — Егон трябва да е свободен да се ожени за нея.
— Милорд знае най-добре — отвърна Халдон. — В такъв случай може да обсъдим предлагане на потенциални приятели на по-малка награда.
— Какво би предложил?
— Вас. Вие сте неженен. Велик лорд, все още в разцвета на мъжките си сили, без наследници, освен тези братовчеди, които току-що лишихме от права, потомък на древен род с хубав здрав замък и просторни тучни земи, които несъмнено ще бъдат възстановени и може би разширени от благодарния крал, след като триумфираме. Според мен не малко амбициозни лордове с охота биха предложили дъщерите си на такъв мъж. Дори принцът на Дорн може би.
В отговор Джон Конингтън го изгледа продължително и студено. Имаше моменти, в които Полумайстера го дразнеше почти колкото онова джудже.
— Не мисля. — „Смъртта пълзи по ръката ми. Никой мъж не трябва да разбере, нито жена.“ Стана отново. — Приготви писмото до принц Доран.
— Както заповяда милорд.
Тази нощ Джон Конингтън спа в покоите на лорда, в леглото, което някога бе на баща му, под прашен балдахин от червено-бяло кадифе. Събуди се на разсъмване от шума на дъжд и плахо почукване на слуга, притеснен какво ще желае за закуска новият му господар.
— Варени яйца, пържен хляб и боб. И кана вино. Най-лошото вино в избата.
— Н-най-лошото ли, милорд?
— Чу ме.
Щом донесоха храната и виното, залости вратата, изсипа каната в купа и натопи ръката си. Кисненето в оцет и баните с оцет бяха лечението, предписано от лейди Лемор за джуджето, след като се уплаши, че може да е хванал сива люспа, но искането на кана оцет всяка сутрин щеше да издаде играта. Виното трябваше да свърши работа, но не виждаше смисъл да хаби добра реколта. Ноктите на всичките му четири пръста вече бяха почернели, освен на палеца. На средния пръст сивото бе пропълзяло над втората става. „Би трябвало да ги отсека, но как да обясня два липсващи пръста?“ Не смееше да издаде сивата люспа. Колкото и странно да изглеждаше, мъже, които с радост влизаха в битка и рискуваха да загинат, за да спасят приятел, бяха готови да изоставят същия този приятел на мига, ако се разбереше, че има сива люспа. „Трябваше да оставя проклетото джудже да се удави.“
По-късно същия ден, отново с ръкавици на ръцете, Конингтън направи оглед на замъка и извести Хари Стрикланд Бездомника и капитаните му да се явят при него за военен съвет. В дневната се събраха деветима: Конингтън и Стрикланд, Халдон Полумайстера, Балак Черния, сир Франклин Цветята, Джайн, сир Брендел Бърн, Дик Коул и Лимънд Пийзи. Полумайстера имаше добра новина.