Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Съсредоточаваше се единствено и само върху мъжа пред себе си — мислеше си за тях като за мъже дори когато ръстът подсказваше, че може да е Дева; не беше сигурен дали ще може да размаха това извито като лунен сърп острие, от което капеше пурпур, ако си позволеше да си помисли, че замахва към жена — съсредоточаваше се, но и други неща се рееха пред очите му, докато сечеше пътя си напред. Удар на сребриста мълния изхвърли във въздуха облечени в кадин-сор фигури, някои от които с яркочервената превръзка на челото, други — не. Друга светкавица събори Добрайн от коня. Кайриенецът обаче се изправи на крака и пак размаха меча си. Огън обгърна сплетен възел от кайриенци и айилци, мъже и коне се превърнаха в пищящи факли — онези, които все още можеха да пищят.
Тези неща минаваха пред очите му, но той не си позволяваше да ги види. Съществуваха само мъжете пред него, къпинак, който трябваше да се разчисти с неговата секира, с брадвата на Лоиал и с меча на Ейрам. После видя нещо, което го разсредоточи. Надигащ се на задните си крака кон, смъкващ се от седлото ездач и забиващи се в тялото му айилски копия. Ездач в червена ризница. А после друг от Крилатата гвардия — май беше Нурел с пискюла, веещ се над шлема му. Миг след това зърна и Кируна, с невъзмутимо строго лице, крачеща като кралица на битките по просеката, изсечена от тримата й Стражници, и пламъците, изскачащи от протегнатите й длани. И Бера, а по-нататък Фелдрин и Масури, и… Какво, в името на Светлината, търсеха всички те тук? Какво правеха? Нали трябваше да са назад, с Мъдрите!
Някъде отпред отекна глух тътен, като мълния, и пресече оглушителната врява от човешки писъци и конско цвилене. Миг след това резка от светлина се появи няма и на двадесет крачки от него, преряза като огромен нажежен бръснач няколко мъже и коне и се разшири в Праг. Мъж в черен сюртук с меч в ръката изскочи от него и рухна, пронизан от копие на Шайдо в корема, но миг след това скочиха още деветима. Прагът изчезна и те застанаха в кръг с мечовете си около падналия мъж. С мечове и с нещо много повече. Някои от Шайдо, които връхлетяха срещу тях, паднаха пронизани от остриетата, но повечето просто лумнаха в пламъци. Глави се пръснаха като дини, хвърлени върху камък. Може би на стотина крачки зад тях се появи друг кръг от мъже в черни палта, обкръжени от огън и гибел, но Перин нямаше време да се чуди. Шайдо вече притискаха и него.
Застанал гръб до гръб с Ейрам и Лоиал, той започна да сече отчаяно. Път напред вече нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да остане на място. Кръвта заби в ушите му и той се чу как диша задъхано. Успя да чуе и Лоиал — сумтеше като бик. Перин изби едно мушкащо копие със секирата си, замахна назад към друг айилец с шипа, хвана с ръка острието на трето копие, без да усеща кървавата диря в дланта си, разцепи на две забулено в черно лице. Не мислеше, че ще удържат много дълго. Всяка негова частица се стегна — трябваше да оцелее поне за още един туптеж на сърцето. Почти всяка. В едно ъгълче на ума му бе образът на Файле — и тъжната мисъл, че не ще може да й се извини, че няма да се върне при нея.
Сгънат болезнено на две в сандъка, задъхан, Ранд опипваше щита между себе си и Извора. Стонът му се носеше отвъд Празнотата, мрачен гняв и изпепеляващ страх дращеха по ръба й; вече изобщо не беше сигурен кое от всичко това е негово и кое на Луз Терин. Изведнъж дъхът му секна. Шест точки, но сега едната се беше втвърдила. Не мека — твърда. После втора. Трета. Хъхрещ смях изпълни ушите му; беше неговият, осъзна той след миг. Четвърти възел се втвърди. Той зачака, мъчейки се да потуши онова, което притеснително му прозвуча като побъркан кикот. Последните две пъпки останаха меки. Приглушеният кикот заглъхна.
„Ще го усетят — простена отчаяно Луз Терин. — Ще го усетят и ще повикат другите.“
Ранд облиза напуканите си устни. Ако се опиташе и се провалеше, друг шанс нямаше да има. Не можеше да чака.
Предпазливо, слепешком, той заопипва четирите твърди точки. Там нямаше нищо, също както по самия щит нямаше нищо, което можеше да напипа или да види, но все пак някак успя да опипа около това нищо, да усети формата му. Като възли. А в един възел винаги имаше пространство между нишките, колкото и здраво да е затегнат, празнини по-тънки и от косъм, през които може да премине само въздух. Бавно, съвсем бавно, той се запромушва през една от тези празнини, извивайки се през безкрайно малките пространства между нещо, което сякаш изобщо не съществуваше. Бавно. Колко ли оставаше преди другите да се върнат? Ако го поемеха отново преди да е намерил път през този мъчителен лабиринт… Бавно… И изведнъж успя да почувства Извора, все едно че го закачи с нокът; със самия крайчец на нокътчето на кутрето си. Сайдин си беше все така отвъд него — щитът все още беше тук, — но той усети как надеждата се надига в Луз Терин. Надежда и плах трепет. Две Айез Седай все още държаха от другата страна на преградата, все още с ясната представа какво държат.