Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Той пак погледна напред и докосна писмото на Егвийн в джоба на палтото си, грижливо увито в копринена кърпа. Само няколко думи, с които му казваше, че го обича и че трябвало да тръгне; нищо повече. Препрочиташе си го по пет-шест пъти на ден. Нищо не беше споменала за неговото обещание. Е, той не бе вдигнал ръка срещу ал-Тор. Беше зашеметен, когато научи, че Ранд е пленен — разбра го няколко дни след като бяха тръгнали на път. Трябваше някак да я накара да го разбере. Беше й обещал да не вдигне ръка срещу този човек и нямаше да го направи, дори да загинеше, но нямаше да вдигне ръка също така и в негова подкрепа. Егвийн трябваше да разбере това. Светлина, трябваше да го разбере!
Да, за Егвийн нищо не можеше да направи, освен да се моли. Нещо можеше обаче да направи за Мин. Все някак. Тя не заслужаваше да я откарат пленница в Кулата. Само да поохлабеха Стражниците малко охраната около нея, можеше да…
Изведнъж Гавин забеляза препускащ към колоната кон. Като че ли беше без ездач.
— Джисао — заповяда той, — кажи на фургонджиите да спрат. Хал, кажи на Раджар Младоците да са в готовност. — Без дума повече двамата препуснаха назад. Гавин зачака.
Конят се оказа стоманеносивият жребец на Бенджи Далфор и когато се приближи, Гавин видя и самия Бенджи, превит на две и впил ръце в гривата му. Гавин успя да хване юздите на коня и го спря.
Бенджи извърна глава, без да се изправя, и се взря с лъскави очи в Гавин. Около устата му имаше кръв. Той притисна корема си с ръка и изхърка:
— Айилци… Хиляди. От всички страни. — И внезапно се усмихна. — Студено е днес, а? — От устата му бликна кръв и той рухна на земята, немигащите му очи се взряха в слънцето.
Гавин обърна коня си и препусна към фургоните. За Бенджи щеше да има време по-късно, стига някой да останеше жив.
Галина препусна напред да го пресрещне. Ленената й пелерина се развиваше, тъмните й очи блестяха яростно. Тя непрекъснато се гневеше, от деня, в който ал-Тор се бе опитал да се измъкне.
— Кой си ти, че си въобразяваш, че можеш да заповядваш на фургоните да спрат? — извика тя.
— Айез Седай, обграждат ни хиляди айилци. — Успя някак да задържи тона си учтив. Фургоните поне бяха спрели и Младоците се развръщаха за отбрана, но фургонджиите стискаха поводите нетърпеливо, слугите надничаха учудени, а Айез Седай си говореха безгрижно със Стражниците.
Устните на Галина се сгърчиха презрително.
— Глупак! Това несъмнено са Шайдо. Севанна каза, че ще ни прати ескорт. Но ако се съмняваш, вземи си Младоците и провери сам. Тези фургони ще продължат за Тар Валон. Време е да разбереш, че аз командвам тук, а не…
— А ако не са вашите питомни айилци? — Не за пръв път през последните няколко дни му предлагаше лично да оглави групата съгледвачи и той подозираше, че ако го направи, ще срещне айилци, при това съвсем не питомни. — Които и да са, те убиха един от моите хора. — Поне един; напред имаше още шестима съгледвачи. — Може би трябва да обмислите възможността да са айилците на ал-Тор, дошли да го освободят. Започнат ли да ни късат главите, ще е твърде късно.
Чак тогава усети, че се е развикал, но гневът на Галина се стопи. Тя хвърли поглед към мястото, където беше паднал Бенджи, и кимна замислено.
— Май трябва да внимаваме.
Ранд с мъка си пое дъх; въздухът, нахлул в гърдите му, беше лепкав и горещ. За щастие, вече не можеше да го помирише. Всяка вечер го заливаха с буре с вода, но това трудно можеше да се нарече баня, и след като затвореха капака и го заключеха, вонята пак го удряше безмилостно в ноздрите. Почти непосилно беше да задържи Празнотата. Целият бе нашарен от бичовете и навсякъде го пареше като десетки хиляди пламъци. Незарасналата рана на хълбока му пулсираше в далечината и Празнотата около него се гънеше с всеки пулс. Аланна. Усещаше Аланна. Близо. Не. Не можеше да си губи времето в мисъл за нея, дори да го беше последвала — шест Айез Седай нямаше да могат да го освободят. А може и да бяха решили да се присъединят към Галина. Никакво доверие. Никакво доверие вече към никоя Айез Седай. А и беше възможно просто да си го въобразява. Понякога наистина си въобразяваше разни неща — вървене, хладен ветрец… Понякога му се привиждаше, че върви сам, на воля. Просто върви. Цели часове, изгубени за това, което беше важно. Напрегна се отново да вдиша и крадешком опипа гладката като лед преграда, отделяща го от Извора. Отново и отново, шарейки с длан по онези шест точки. Меки. Не можеше, не биваше да спира. Опипването. Това бе важното.