Гравитационна дъга [bg]

Да. Клайв Мосмун има усещането, че се възнася от блатото на обикновените маловажни неуспехи и разочарования, политически страхове, парични проблеми: и е запратен на трезвия и спокоен бряг на Операцията, където всичко е твърдо под краката му и собственото „аз“ е дребно отстъпчиво животинче, което някога е скимтяло в своята унизителна тъмнина. Но тук, вътре в самата Операция, няма плач, няма хленч. Няма низше „аз“. Темата е прекалено важна, за да бъде намесвано низшето „аз“. Даже в „Пръчките“, тоест стаята за наказания в имението на сър Маркъс, встъпителните ласки са игра за това кой държи истинската власт извън тези оковани стени, кой я е притежавал винаги от самото начало, независимо че може да е овързан с вериги и стегнат в корсет. Униженията на хубавичката „Анжелика“ са градуирани в съответствие със силата на тяхното въображение. Без радост, без удоволствие, без истинска капитулация или подчинение. Само изискванията на Операцията. Всеки от нас има своето място, наемателите идват и си отиват, но жилищата остават…

Невинаги е било така. В окопите на Първата Световна война, отчитайки повишената вероятност за внезапна смърт, англичаните се заобичвали един друг благопристойно, без преструвки или срам, и откривали в лицата на други младежи доказателства за посещения на инопланетяни, някаква слаба надежда, която навярно е помагала да бъдат компенсирани даже калта, лайната и разлагащите се парчета човешко месо… Това е бил краят на света, абсолютна, тотална революция (макар и не точно такава, като обявената от Валтер Ратенау): всеки ден хиляди аристократи, нови и стари, все още окръжени с ореола на техните представи за доброто и злото, се отправяли против гръмката гилотина на Фландрия, работеща непрекъснато, ден след ден, обслужвана от невидими ръце, определено не от народни ръце — една английска класа била покосена, въодушевени доброволци умирали за онези, на които им е било известно нещо и съответно не проявявали същия доброволчески ентусиазъм, и въпреки всичко това, въпреки че някои от тях са знаели за предателството, докато Европа умирала безчестно в собствените си отпадъци, мъжете обичали. Но живителният призив на тази любов отдавна бил преминал в затихващо съскане и останала само безцелната и безпътна педерастия. В тази последна Война смъртта не е била враг, а помощник. Хомосексуализмът във висшето общество сега е просто едно похотливо допълнение, а истинското и същинско ебане се извършва на хартия…