Искрено ваш Шурик [bg]

Аля помръдва островърхите обувчици, зрителите, като виждат нерешителността му, проявяват недоволство, а той разбира, че трябва незабавно да побегне, начаса да побегне, докато телефонът не е престанал да звъни…

Действителността откликна на съня — Шурик извади от пощенската кутия писмо от Лиля. От Израел. За Шурик — единственото получено. За Лиля — последното от няколкото изпратени. Пишеше, че той много й помага да разбере самата себе си. Отдавна вече се е сетила, че писмата й не стигат до него, и изобщо тук, в Израел, никой не знае по какви закони циркулират те — защо едни хора получават писмата редовно, а други не получават нито едно — но тя, Лиля, пише на Шурик писмо след писмо и това е дневникът на нейната емиграция.

„След нашата семейна катастрофа заобичах и двамата много повече. Татко постоянно ми пише и дори ми се обажда по телефона. Мама ми се сърди, задето поддържам отношения с него — но аз нямам чувството, че той е виновен пред мен. И не разбирам защо трябва да проявявам някаква женска солидарност. И изобщо ужасно ми е мъчно за нея, а за него се радвам. Гласът му е толкова щастлив. Ужасия някаква. Езикът е страхотен. Английският е страшна скука в сравнение с иврита. После ще уча арабски. Непременно. Аз съм най-добрата ученичка в улпана. Това ужасно осакатяване на живота, сякаш те няма тук. Толкова е глупаво, че ти не си евреин. Арие ми се сърди, казва, че спя с него, а обичам теб. И това е истина“.

Шурик прочете писмото още до пощенската кутия. То идваше сякаш от онзи свят. Във всеки случай беше адресирано не до него, а до друг човек, който бе живял в друг век. И в същия този минал век бе останала прелестта на разходките из нощния град и на лекциите по литература — те бяха прекалено хубави, за да станат ежедневие. За това съществуваше дразнещата носа химия… В миналото беше останала и все повече разрастващата се поради напускането на времето негова баба, под чиято сянка не бе имало нито жега, нито студ, а само благотворно размиващи се видове въздух. И тук, между първия и втория етаж, край зелената редица пощенски кутии, го обзе мълниеносно и огнено отвращение към всичко, на първо място към себе си, после към института, към лабораторните маси и коридорите, към вмирисаните на урина и хлор клозети, към всички учебни предмети и техните преподаватели, към Аля с нейната гъста мазна коса с кисел мирис, който той внезапно усети пред носа си… Изпита погнуса, дори се изпоти — но тутакси всичко му мина.