Колекционери на смърт [bg]

Тринайсета глава

Клара Хъчинс живееше сред пустошта. Докато пътувахме натам, лежах на задната седалка, взирах се в тавана на купето и не мислех за нищо конкретно. Облаците се сгъстиха над нас, притъмня, заваля силен дъжд, но бурята бързо отмина като мисъл, която отлита, без да я запомните. На около пет-шестстотин метра разстояние малка горичка разнообразяваше скучния пейзаж, сред дърветата се гушеше сива къщурка. Като наближихме, видяхме някаква жена да простира пране в двора.

— Това трябва да е къщата на Хъчинс — промърморих, след като видях номера, изписан върху пощенската кутия. Хари зави по черния път. Жената ни изгледа равнодушно. Вероятно често й се случваше да упътва заблудили се шофьори как да излязат на шосето. Взе мокри джинси от кошницата на земята и ги тръсна — плющенето на панталона беше като контрапункт на бръмченето и жуженето на насекомите в полето.

— Добър ден, госпожо Хъчинс!

Тя се обърна — явно се стресна, щом чу името си. Носеше семпла синя рокля и бяла престилка с големи джобове. Босите й стъпала бяха затънали във високата трева. Беше много слаба, почти кльощава, ъгловатото й лице беше обрамчено от права коса, падаща до раменете й, която навремето е била руса, но сега бе прошарена. Не носеше грим или бижута и спокойно можеше да мине за фермерка от Оклахома по време на голямата депресия.

— Какво обичате?

— Аз съм Карсън Райдър, детектив от полицията на Мобил. Това е колегата ми Хари Нотилъс. Искам да ви задам няколко въпроса за… — Не знаех как да завърша фразата.

Хари ми се притече на помощ:

— За далечното минало, госпожо Хъчинс. Когато животът не е бил толкова спокоен.

Жената ни обърна гръб и отново се захвана с простирането. При всяко нейно движение щипките в джобовете на престилката й потракваха. Лекият ветрец развя изпраните дрехи, долових свежата миризма на лимон.

— Моля ви, вървете си — изрече тя. — Вече съм чиста.

— Извинете, госпожо Хъчинс, не разбирам — каза Хари.

— Чиста съм. Навремето бях мръсна, но сега се пречистих. Ако говоря за миналото, отново ще се омърся. Моля ви, оставете ме на спокойствие.

Хари докосна въжето, сякаш да се увери, че не е мираж.

— Боже, днес е същинска сауна — промърмори и избърса челото си с опакото на дланта си. — Докато вали дъжд, е прекрасно, обаче само след минути водата се превръща в пара. Не ви ли се пие нещо разхладително, госпожо Хъчинс… Карла. Разрешавате ли да ви наричам Карла и да ви говоря на „ти“?

— Не знам… Тоест… да, жадна съм. Обаче мога да ви предложа само чешмяна вода…

Той се обърна към мен:

— Бягай до магазина, който отминахме по пътя насам, Карсън. Аз искам диетична кока-кола. А ти, Карла?

— Не си правете тру… Може ли една оранжада?

Върнах се след няколко минути и видях, че Хари стиска между зъбите си щипки за пране и помага на жената да простре прането. Подадох им бутилките, отворих пакетче пържени фъстъци, седнах върху масичката за пикник и заслушах госпожа Хъчинс, която говореше със силен южняшки акцент, ала дикцията й беше изненадващо добра, а речникът — богат.