Колекционери на смърт [bg]

Той примигна, за да покаже, че ме е разбрал.

— Чувала ли си Хекскамп да споменава полицай на име Уилоу?

— Детектив Уилоу беше човекът, който свърза всички елементи от мозайката и откри истината. За съжаление, прекалено късно — много хора бяха загубили живота си. М-марсдън мразеше Джейкъб Уилоу, което беше равнозначно на уважение. — Тя млъкна, позамисли се, после добави: — Детектив Уилоу няколко пъти идва тук. Последния път беше миналата година. Не излязох от къщата. Той дълго стоя отвън.

— Разкажи ми за картините на Хекскамп.

— Държеше ги в ателието си, което винаги беше заключено. Монтирал беше няколко грамадни ключалки. Когато музата го обсебваше — тъкмо тази дума използваше, приличаше на човек, изпаднал в транс. Калипсо неизменно беше до него, за да го подсеща да се храни. Само тя или малцината избраници имаха право да му носят храна и материали, необходими за рисуването. Да изнасят… кофите с нечистотиите му. Често, увлечен в работата си, той се изпускаше. Като свършеше, дни наред не можеше да се съвземе от изтощението.

— Казваш, че е работил непрекъснато. Защо тогава не е продавал картините си?

— Твърдеше, че те ще бъдат неговия дар за света, неговото „наследство“, както често се изразяваше. Не за света на простосмъртните, а за онзи, в който имаха място само личности, за каквито се мислехме — способни да го интерпретират, да го използват. Казваше, че ако постигнеш съвършеното съчетание между думи и образи, въздействието ще бъде много по-силно, отколкото ако са поотделно. Понякога споменаваше, че е започнал да проумява истината още докато е бил в „Л’Енститю де Боз Ар“…

— Това пък какво е? — прекъсна я Хари.

— Прочута академия за живопис в Париж. Бил приет там със стипендия и непрекъснато се хвалеше с този факт. Понякога говореше на френски.

— Друг от групата ви знаеше ли този език?

— Само Персефона. Разбрах, че са се запознали в Париж, докато той е следвал в академията.

— Имаше ли в нея нещо по-забележително?

Карла поклати глава:

— Калипсо не би допуснала някоя от нас да бъде забележителна. Спомням си, че Персефона беше сред „избраните“, на които се разрешаваше да влизат в ателието и да изнасят кофите с нечистотии на великия художник. Представяте ли си, всички я смятахме за по-специална заради тази чест. — Тя печално се усмихна.

— Имаше ли нива в йерархията, нещо като кастова система?

Карла се позамисли и отговори:

— Не беше система. Две-три жени имаха право да влизат в ателието, за да носят храна, да изхвърлят кофите с урина и изпражнения, да чистят. Персефона беше сред „елита“… може би защото идваше от Париж. Само това знам за нея. Никога не говорехме за миналото или за бъдещето, само за… него.

Очевидно нямаше да научим повече за тази Персефона, чието истинско име със сигурност беше Мари Гилбо.

— Одеве спомена за отношението на Хекскамп към творбите му.