И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Българинът ли няма самочувствие!
Разделих се с дамите. Часът е девет и половина, съпругът на домакинята не се появи, явно интересът му към моята българска милост не беше особено голям, Анжела свърши своята доброволческа задача. Дамите искат да си направим снимка, за тях, въпреки всичко, аз, българчето, си оставам едно любопитно изкопаемо, за което ще забравят още преди да са се прибрали у дома. Правим снимката, една по една те се ръкуват с мен — добродушно, чистосърдечно. После, с известни усилия, вкарват наедрелите си тела на предните седалки, коланът автоматически ги опасва и като ми помахват с ръка, потеглят… Ние да изпращаме американец, а?… Представяте ли си как цялото село ще излезе. Домакините ще бършат сълзи, съседите ще изкривят очи от любопитство и завист…
V
Американците имат странния навик, щом се срещнат, да си казват: «Добър ден», «Добър вечер», «Добро утро» или едно обикновено «Хай». Ако са познати, иди-дойди, но и непознати като са, пак се поздравяват. Това, дето се казва, да го видиш и да го не вярваш. Влизаш в асансьора на хотела, вътре си стои някоя лелка или чичко, още не си се огледал, и ти кимват с глава, одма чуваш едно «гуд морнинг»… Хайде де, викам си, да не сме пили едно кафе сабайле, да не сме окъснели някъде по кръчмите снощи, или съм ви дал пари на заем, та такова внимание… Ние откога и познати, и непознати не само не се поздравяваме, ами, ако има как, като се срещнем, да се напопържаме… И най-често го правим — ако невинаги на глас, на ум — задължително… Хеле пък, откак станахме многопартийна държава и се политизирахме, това да ти каже някой «добър ден», да ти се усмихне…
И тая американска любезност на няколко пъти аха да ме вкара в беля.
… На летището в Тексас беше. Какви ли не страхове брах в този още по-бандитски град и от Чикаго. Тука, както се знае от нашите вестници всеки втори, ако не и всеки първи човек, носи пищов на задника си, и ха нещо не му харесаш, вади го и си гърми в тебе, като че ли са пали цигарата. Казват, и жените били с пищови, и те — ако нещо така… като едното нищо те думват…
Изправил съм се аз и оглеждам текущия народ, ама доста плахо… Тексас, както се знае, е царството на животновъдите. Поради това каубои, гаучовци и по летището колкото щеш… Същите са, каквито си ги знаем от филмите — с огромни шапки, половин метър насам, половин нататък. Имаш ли такава шапка — чадър въобще не ти трябва. Да се скъса да вали, под шапката и наоколо е сухо. Обувките им са с дълги носове, каквито едно време се мяркаха и у нас, някои от тях са и с позлатени железца отпред. Сигурно с такава обувка като те ритнат от тебе човек вече не става. На всичко отгоре и с висок ток… Още като се качихме на самолета в Сан Франциско, тия гаучовци го напълниха и всяха страх в душата ми. И да не ги познаваш, видиш ли бавната им, разкрачена походка, тесните, впити в бедрата дънки и тая огромна шапка, не се колебай — тия от две работи сигурно разбират — от крави и от пищови.
Много им се искаше да огледам двама такива юнаци, но една дама ми се изпречи пред очите. Откъдето и да я гледаш, все жена… Хем ми се щеше да й се порадвам, хем бера страх. Де да зная, ако бръкне в пазвата си, няма ли да извади някой колт и още тука да ме направи на кайма. А жената, като видя, че я оглеждам, цъфна в усмивка и ме пита: «Мей ай хелп ю?» (Мога ли да ви помогна нещо?) Де го чукаш, де се пука…
После и на други места, и в други градове си патих — ха си погледнал човек, ха те е попитал: «Мога ли да ви помогна нещо?» Оттогава оглеждам отдалече американския народ. Наближа ли го, свалям погледа си, щото или ще поиска да ми помогне, или ще ме поздрави…
Ами в магазин като влезеш… Не те чакат да прекрачиш — скочило момичето върху теб, цъфнало в усмивка и в поклонче: «Гуд морнинг, сър. Мей ай хелп ю?»
Трябва да призная, че голямо дуене се дуех първите дни. Тия американци, викам си, са страшни. Неслучайно толкова писане изписахме срещу тяхното вездесъщо ЦРУ. Навред се вре, всичко знае. Ето сега, викам си, навсякъде е изпратило агентите си да предупредят; тъй и тъй, ще дойде един българин, като го видите, любезната с него, защото идва от източните страни… А както е известно, те едно гледат, после друго пишат за нас…
Затова взех да нагаждам номера и аз на ЦРУ-то. Тръгвам по една улица, после неочаквано се отбивам в първия магазин. Или пък се метна на първия автобус, който ми зърне окото… Хайде сега да ви видя. Ала в автобуса черният на кормилото незабавно се обърне към мен и блесне с белите си зъби, разтегне дебелите си устни и фъфли своето доста неясно «Гуд морнинг»…
Влизах в какви ли не ресторантчета, в какви ли не магазини от малките, от ония, върху които и самолет може да кацне — историята една и съща… Значи, казах си, няма какво — предупредена е цяла Америка… появя ли се, темане и внимание, докато ми се свят завие…