Звънтящите кедри на Русия

Той извади от своя вързоп бутилка с вода, отвинти запушалката и като напълни устата си с вода, я разпръсна като с пулверизатор. Обясни:

— Да не се вдига прах…

След това премести всрани стоящата в ъгъла дъска. В образувалата се между стената и преградата цепнатина той извади два фазера, обвити с огромни парчета целофан, а после и още няколко парчета картон, също покрити с целофан. От тях направи две импровизирани легла. Взе от ъгъла една кутия от консерва и запали сложената в нея свещ. Отрязаният не до края капак на кутията бе чист, огънат леко в полусфера и служеше за рефлектор. Този просто изобретение осветяваше края на фазерите и половинметровото пространство между тях, върху което, като постла вестник, той почна да слага съдържанието на вързопа: парче кашкавал, хляб, две кофички кефир. Като режеше с мерак кашкавала на тънки филийки, той пак заговори:

— Ти какво стоиш? Ела насам. Свали си сакото — окачи го на тръбата и като изсъхне, ще го изчистиш. Аз имам и четка! Панталоните нека си съхнат на тебе. Гледай по-малко да ги мачкаш…

Той извади и две запечатани стограмови шишета водка и ние седнахме да вечеряме. Като се чукнахме с шишетата, той се представи:

— Викай ми Иван. Тука всички сме без фамилии.

Неговите действия с импровизираните легла и старателно сложената на вестниците храна, въпреки мръсния под на мазето, създаваха атмосфера на чистота и уют в неговото подземно убежище.

— А нещо по-меко за отдолу нямаш ли? — попитах го след вечерята.

— Тука не държа парцали — набиват се с прах и пот, смърдят. Като ония в другия ъгъл — комшиите… Двама са, идват от време на време… С парцалите си развъдиха и гадинки.

Разговаряйки с него, отговаряйки на въпросите му, без сам да забележа, аз му разказах всичко за срещата си с Анастасия, за нейния начин на живот и способностите й. За нейния тъничък лъч, за мечтите и стермежите й. Това беше първия човек, комуто разказвах за Анастасия! Казах му, че съм дал дума да й помогна. Че съм сгрешил, като исках първо да основа асоциацшията на предприемачите-идеалисти. Че е трябвало първо книгата да напиша.

— Почвам да я пиша и ще се опитам да я издам.

— И ти си сигурен, че ще можеш да я напишеш и даже да я издадеш, без да имаш и пукнат грош?

— Сигурен-несигурен, не знам. Но ще подкарам колата.

— Значи, целта е ясна и ти тръгваш към нея?

— Да, твърдо.

— И си убеден, че ще я постигнеш?

— Да, ще вървя към нея.

— Да… Книгата… Трябва добър художник, за да оформи корицата. От душа да я оформи. Да съответства на смисъла, на целта. А откъде ще намериш художник без хонорар?

— Ще се наложи да мина без художник, без оформление…

— Трябва да е с оформление, и то добро! Ако имах хартия, четки, бои хубави — щях да ти помогна. Но сега това струва много скъпо.

— Ти какво, да не си художник? Професионалист?

— Не, офицер съм. Но от малък обичам да рисувам. Ходих по разни кръжоци. Съвсем доскоро, когато имах време, все рисувах картини и ги подарявах на разни приятели…