Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
— Сигурен съм, че ще стоиш страхотно на телевизионния екран — настоя той и дрезгавият му глас й се стори като милувка.
Топлината по лицето й със сигурност се дължеше на алкохола.
— Едва ли някой ще ме наеме — продължи все така откровено. — Дипломата ми не е висока. Със сигурност нямаше да завърша, ако сестра ми не ми беше помогнала. За което заплати с раздяла с годеника си. И пак по моя вина. — Замлъкна рязко, осъзнала, че е казала твърде много.
— Знаеш ли какво си мисля? — обади се Вини, след като отпи глътка бира. — Просто ти липсва самоувереност, това е.
— Моля? — наежи се от обвинението тя. — Не е вярно.
— Докажи го — предизвика я той.
— Точно на теб не съм длъжна да доказвам нищо.
— Не на мен. Докажи го на себе си — кимна с брадичка към нея той.
Лия усети как лицето й се изкриви в гримаса. Не беше ли досадно? Някакъв си двайсетгодишен хлапак я учеше какво да прави с живота си.
— Искаш ли още една бира? — попита тя, като потисна отново надигащия се гняв. — Колко още трябва да ти поръчам, за да ме оставиш на мира?
Очите му леко се присвиха, но върху устните му веднага се появи познатата нехайна усмивка.
— Ремонтът на колата ми излезе двеста и двайсет долара — уведоми я той.
Лия преглътна с усилие.
— По три долара бирата… това прави малко повече от седемдесет и три бутилки — продължи младежът, демонстрирайки уменията си да смята наум.
Тя го стрелна с поглед. В това момче имаше много повече, отколкото то й разкриваше.
— Много си умен, а? — подхвърли, за да го подразни.
Той само сви рамене, сякаш казваше: Да. И какво от това?
— Защо не постъпи направо в колеж, а стана морски тюлен? — внезапно й се стори толкова далечен, сякаш помежду им падна някаква преграда. — О, забрави — допълни бързо Лия. — Не ме интересува.
— Майка ми се разболя. Повече не можеше да работи.
— О!
Само с две изречения бе успял да се представи в коренно различна светлина.
— Получих стипендия за колеж в Пенсилвания, но… — замълча малко и заключи: — Така стана по-добре.
— А тя оправи ли се? — не се въздържа да го попита Лия.
— О, да.
— Радвам се.
Помисли си за баща си и както винаги, сърцето й болезнено се сви.
Разговорът зацикли.
— Да не би да казах нещо нередно? — обади се след малко Вини.
— В какъв смисъл?
— Изведнъж много се умълча — поясни той.
Тя вече усещаше ефекта от изпития алкохол. Внезапно й се прииска да се разплаче от изтощение и безпомощност; особено като се сети за красивия си апартамент, чийто наем вече съвсем не можеше да си позволи.
— Просто съм уморена. Искам да се прибера.
— Няма проблем. Стой тук. Ей сега ще докарам колата си.
Нещо не можеше да го разбере.
— Защо?
— Защото така няма да ти се наложи да вървиш — вече беше скочил на крака и търсеше ключовете в джоба си. — Веднага се връщам.
Преди да успее да примигне с очи, беше изчезнал. За един кратък миг Лия се почувства много самотна. Неприятното усещане се задълбочи, щом си спомни, че ключовете от собствената й кола бяха останали у него. Ами ако му хрумнеше да я зареже тук? Не се беше държала особено любезно.
Изминаха няколко минути. Тя плати на сервитьорката и поосвежи червилото си, колкото да прикрие обзелата я нервност. Но тогава Вини се върна и улови ръката й.
— Паркирал съм неправилно — каза и й помогна да се изправи.
— Не съм саката — сряза го тя, но дланта му беше толкова топла и уверена, че не я отблъсна.
Освен това не се държеше много здраво на краката си. Единственото питие бе успяло да я замае. Не й се искаше да се блъсне в стената.
Колата действително беше спряна неправилно, с две гуми върху тротоара. Той задържа вратата, докато Лия се настани на предната седалка. Вътре беше уютно и топло, миришеше приятно на ароматизатор. Всичко беше излъскано и чисто, съвсем различно от нейната.
Вини се изправи и очите му проблеснаха в мрака.
— Коланът — напомни й кратко.
Тя щракна закопчалката, моторът изръмжа и след няколко ловки маневри потеглиха.
Когато минаха покрай «Хутърс», Лия се изтръгна от опиянението си.
— Ей, моята кола!
— Не мога да те оставя да шофираш — спокойно обясни той.
— Не съм пияна!
Думите й бяха посрещнати с мълчание. Споменът за стегнатите му бедра я накара да осъзнае колко е уязвима в този момент.
— Къде ме караш? — попита със слаб глас.
— У вас — изненадано я погледна младежът.
Тя се зарадва, но донякъде остана разочарована. Значи нямаше никакво намерение да я отвлече посред нощ, да я откара в апартамента си, да я завърже за леглото с копринени шалчета и да я люби до насита?