Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
Само мъглата се извиваше на фунии пред очите му и той разбра, че е изгубил нападателя. Без да обръща внимание на жестоките болки в гърба, изскочи на улицата и се затича по тротоара. Пред него не се виждаше нищо, освен плътна сивкава пелена.
Тропотът от стъпки заглъхна. Джо спря и се ослуша, затаил дъх, но не се чуваше нищо, освен приглушена детска глъчка. От време на време в тъмното небе проблясваха единични фойерверки.
Внезапно се разнесе рев на автомобилен двигател. Той бързо се отправи нататък. Светлината на стоповете се мярна на около двайсетина метра от него и бързо се стопи в мъглата. С бясна скорост и угасени фарове, колата напусна квартала.
— По дяволите! — изруга Джо, безпомощно загледан след нея.
Болката в гърба го караше да стене. Той се върна у Пени и я намери точно там, където я беше оставил — вцепенена от ужас.
— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак, а не мъж с маска на дявол — подразни я, за да прогони страха й. После внимателно затвори френския прозорец. — Добре ли си?
— Да, струва ми се — прошепна тя и смъкна фалшивия нос, който висеше под брадичката й.
— Доколкото разбирам, бил е Ерик.
Жената кимна.
— Никога през живота си не съм била толкова уплашена.
Джо пристъпи към нея и започна да разтрива ръцете й.
— Всичко свърши — увери я той. — Неприятно ми е да го призная, но го изпуснах.
— Как изобщо разбра, че е тук?
— Чух някакви хлапета да споменават за мъж с маска. Дойдох просто да проверя.
С дълбока въздишка, тя се отпусна върху гърдите му. По тялото й преминаваха тръпки и за да я успокои, той я притисна силно към себе си. Остана поразен от откритието колко нежна и женствена е, както и от внезапния импулс да я залюлее в прегръдките си. Тя ухаеше на есенни подправки или… може би в къщата миришеше така?
— Какво ти каза? — попита той.
Пени се отдръпна леко и смръщи вежди от усилието да си спомни.
— Нищо смислено. Първо заяви, че не е убил баща ми. Спомена нещо за жена си, която се била разболяла. Имал нужда от пари за лечението й. После изведнъж се разяри, започна да ме блъска и да крещи, че съм глупачка. Каза още, че всички ще умрем — при последните думи в гласа й се прокрадна паника.
Ледена вълна се разля из тялото му. По дяволите, нищо чудно, че бе уплашена до смърт.
— Никой няма да умре — каза й уверено. — Но веднага трябва да се обадим в полицията.
С решително движение я поведе към кухнята.
— По-добре да позвъня на Хана — предложи тя и се измъкна от ръцете му.
Обзет от неочаквано желание да я прегърне отново, Джо я наблюдаваше как набира номера на специалния агент. Пръстите й трепереха.
От проведения разговор разбра с облекчение, че и агентът, и щатската полиция са вече на път към тях.
— Сигурно ще са им нужни и моите показания — сети се той, когато тя постави обратно слушалката. — На какво ухае тук?
Въпреки обстоятелствата, ароматът бе станал прекалено натрапчив, за да не му обърне внимание.
— Тиквеният ми сладкиш! — втурна се към фурната Пени. — О, дано да не е прегорял.
Изобщо не изглеждаше прегорял. Устата му се напълни със слюнка, когато тя извади тавата от печката.
— Искаш ли да го опиташ?
Струваше му се странно да ядат в такъв момент, но едно толкова обикновено занимание като сервирането на сладкиш би могло да я отвлече от тревогите.
— Ами… защо не!
Пени отряза и за двамата по едно парче.
— Заповядай, седни — покани го и наля на всеки по чаша мляко.
Джо се настани до малката маса, поставена в обособения като трапезария кът, отчупи парченце от края на сладкиша и го сложи в устата си.
— О, боже — изстена той, — невероятен е.
На лицето й се мярна слаба усмивка, но веднага след това раменете й се отпуснаха.
— Знаеш ли, майка ми често ми правеше такива неща — продължи гостът, твърдо решен да отклони мислите й от заплахите на Ерик.
— Тя къде живее?
— Точно сега в Уинбегоу, в Ню Мексико. Родителите ми се наслаждават на пенсионерския си живот.
— Много хубаво — завистливо въздъхна тя. — А откъде са иначе?
— От Невада. И аз съм израснал там.
— Нима ще изминат целия този път само да дойдат да те видят?
— Не знам — всъщност изобщо не ги беше канил.
Пени го изгледа изпитателно.
— Близки ли сте?
— Аха. Естествено. Аз съм единственото им дете. А и те са невероятни родители — очароваше го фактът, че двамата все още бяха влюбени един в друг. Но от друга страна, винаги неохотно се срещаше с тях, защото му бяха омръзнали постоянните им натяквания, че все още не е женен. Като че ли можеше да хване първата срещната жена и да очаква да има същия идеален брак като техния. — Не са свикнали да ме виждат целия в драскотини и белези. — Това бе опит да си намери извинение. — Надявам се да кача някой друг килограм, преди да се срещнем за Деня на благодарността.