Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Вампирите, не повече от петнайсетина, бяха пръснати сред това многообразие от хора, като истински перли в сандък, пълен с фалшиви скъпоценни камъни. Най-предпочитани за тях също бяха тъмните дрехи.
Стоях посред заведението, оглеждайки се любопитно, с удивление и известно отвращение на всички страни. Бил прошепна:
— Приличаш на снежинка сред въглища. Разсмях се. Отправихме се към бара, минавайки покрай масите. Това беше единственият бар, в който виждах изложена каса с бутилки топла кръв. Бил, естествено, си поръча една, а аз поех дълбоко дъх и си взех джин с тоник. Барманът ми се усмихна, демонстрирайки ми, че зъбите му са се показали — донякъде като знак, че е удоволствие за него да ми сервира. Опитах се да му отвърна с усмивка и същевременно да запазя дистанция. Имаше индиански черти — дълга и черна като катран права коса и орлов нос, тънки устни и жилаво тяло.
— Как е хавата, Бил? — попита той. — Отдавна не си идвал насам. Това вечерята ти ли е? — Кимна към мен, докато оставяше питиетата на бара пред нас.
— Това е Суки, тя ми е приятелка и иска да ти зададе няколко въпроса.
— За теб всичко, красавице — отвърна барманът, усмихвайки се отново.
Сериозен ми харесваше повече.
— Виждал ли си някоя от тези жени в бара? — попитах, изваждайки от чантата си вестникарските снимки на Модет и Доун. — Или този мъж? — Със свито сърце показах снимката на брат си.
— Жените — да, но не и мъжа, макар че изглежда доста вкусен — заяви барманът, усмихвайки се. — Предполагам, че ти е брат.
— Да.
— Какъв потенциал — прошепна той.
Добре че владеех изражението на лицето си.
— Спомняш ли си с кого бяха жените?
— Няма как да зная — отвърна рязко, а лицето му помръкна. — Това са неща, които не забелязваме тук. Ще видиш.
— Благодаря — отвърнах вежливо, осъзнавайки, че съм престъпила едно от правилата на бара. Очевидно не беше добра идея да разпитваш кой с кого си е тръгнал. — Оценявам високо отделеното време.
Той ме погледна замислено.
— Тази тук. — Посочи снимката на Доун: — си търсеше смъртта.
— Как разбра?
— Всеки, който идва в този бар, малко или много я желае — бе толкова категоричен, сякаш няма място за съмнение. — Това сме ние — смърт.
Потреперих. С ръка на рамото ми, Бил ме поведе към току-що освободило се сепаре. Сякаш да подчертаят казаното от бармана, разположените на еднакво разстояние афиши гласяха:
Бил отвори бутилката с един пръст и отпи. Опитах се да не поглеждам. Не се получи. Естествено, той забеляза физиономията ми и поклати глава.
— Това е действителността, Суки — рече. — Нуждая се от това, за да съществувам.
По зъбите му имаше червени петна.
— Естествено — отвърнах, опитвайки се да наподобя категоричността на бармана. Поех си дълбоко дъх. — Смяташ ли, че искам да умра, след като дойдох тук с теб?
— Според мен искаш да разбереш защо други хора умират — отвърна.
Не бях сигурна дали наистина мисли точно това. Смятам, че Бил все още не си даваше сметка, че самият той не е твърдо убеден в това. Отпих от питието си и почувствах по цялото ми тяло да се разлива топлина от джина.
Една вампфенка се приближи до сепарето. Бях наполовина скрита зад Бил, но все пак всички видяха, че пристигнах с него. Беше кожа и кости, а косата й бе тупирана, носеше очила, които прибра в чантата си, когато тръгна към нас. Приведе се през масата и приближи устните си на няколко сантиметра от Бил.
— Здравей, опасен! — рече с тон, който се приема за съблазнителен, и почука с лакиран в червено маникюр по бутилката с кръв. — Аз имам истинска — и оголи шия, за да не остане съмнение какво точно има предвид.
Поех дълбоко дъх, за да обуздая гнева си. Аз поканих Бил в този бар, не той мен. Нямах право да коментирам как ще реши да постъпи. От друга страна, повече от ясно си представих как с един хубав плесник подпалвам бузата на тази бледа уличница с луничаво лице. Останах напълно неподвижна, така че да не подскажа по какъвто и да било начин на Бил какво си мисля.
— Имам си компания — отвърна той кротко.
— Тя няма и една следа от ухапване по шията — констатира момичето, хвърляйки ми надменен поглед. Може да беше казала и „пиленце“, свивайки ръце под мишниците си като крила.