Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Сякаш строеше къщичка от карти, малко по малко — но с всеки скок на интуицията отбелязваше точно попадение. Писмото бе от Бийн, Юлиан Делфики. Как да се свърже с него? Бийн можеше да е навсякъде. Нямаше да го открие, понеже всички, които знаеха, че е жив, щяха да твърдят, че е умрял, и да откажат да приемат съобщение за него.
Отговорът отново беше в писмото. Сестра Карлота.
Питър имаше един познат във Ватикана — спаринг партньор във войната на идеи между участниците в разгарящата се от време на време дискусия в клуба по международни отношения в мрежата. В Рим би трябвало да е ранно утро. Ако в Италия имаше някой на работното си място в този ранен час, това несъмнено бе усърдният монах в бюрото за външни дела на Ватикана.
Наистина, отговорът дойде след петнайсет минути:
„Местонахождението на сестра Карлота се пази в тайна. Може да се води кореспонденция. Аз няма да чета писмата ви, ако минават през мен. (Човек не може да работи тук, ако не знае как да си затваря очите.)“
Питър съчини писмо до Бийн и го изпрати — до сестра Карлота. Ако някой знаеше как да намери Юлиан Делфики, това бе монахинята, която го е открила. Това беше единственото възможно решение на задачата, зададена му от информатора.
Накрая Питър пак си легна, но знаеше, че няма да спи дълго — вероятно цяла нощ щеше да снове до компютъра и обратно, да проверява реакцията на статията си.
Ами ако никого не го беше грижа? Ако нищо не станеше? Ако бе компрометирал фатално името Лок, без да постигне нищо?
Докато лежеше и се правеше, че спи, той се заслуша в похъркването на родителите си в стаята от другата страна на коридора. Беше едновременно странно и успокоително. Странно, защото, докато се тревожеше дали нещо написано от него ще има международен отглас, той все още живееше с родителите си — беше единственото им дете, останало вкъщи. Успокоително, защото този шум му бе познат от съвсем малък, вдъхваше му увереност, че те са още живи, че са наблизо, че ако чудовищата, дебнещи в тъмните ъгли на стаята, изскочат, ще има кой да чуе виковете му.
С годините чудовищата приемаха различни образи и се криеха в ъглите на други стаи, далеч от неговата, но този шум от спалнята на родителите му бе доказателство, че светът още не е свършил.
Не знаеше защо, но беше сигурен, че писмото, което бе изпратил до Юлиан Делфики чрез сестра Карлота и познатия си във Ватикана, ще сложи край на продължителната му идилия, когато си играеше със света, докато майка му переше. Най-накрая щеше да се включи пряко в играта, не като спокойния и дистанциран коментатор Лок или като ожесточения демагог Демостен, тези два въображаеми образа, а като Питър Уигин, младеж от плът и кръв, когото можеш да хванеш, да нараниш, да убиеш.
Ако нещо не му даваше мира, то беше тази мисъл. Но вместо това той почувства облекчение. Спокойствие. Дългото чакане най-после бе към края си. Заспа и се събуди едва когато майка му го извика за закуска.
Баща му четеше вестник.
— Какви са новините, татко?
— Казват, че децата били отвлечени от руснаците. Че били в ръцете на сериен убиец. Невероятно как са разкрили всичко за тоя Ахил. Измъкнали са го от някаква лудница в Белгия. Побъркан свят. Можеше и Ендър да е сред тях.
Баща му поклати глава. Питър забеляза как майка му застина за миг при споменаването на Ендър. „Да, да, мамо, знам, че той е любимият ти син и скърбиш за него всеки път, когато чуеш името му. И ти е мъка за обичаната ти дъщеря Валънтайн, която напусна Земята и никога няма да се върне, или поне не докато си жива. Но все още имаш първородния си син, умния и красив Питър, който някой ден ще ти донесе умни и хубави внуци, а също и някои екстри, като например вечен мир на Земята и обединение на всички народи под една власт. Това не е ли някаква утеха?“
Едва ли.
— Как се казва убиецът… Ахил ли?
— Няма фамилно име. Като поппевец.
Питър потрепери. Не заради това, което каза баща му, а защото за толкова малко се сдържа да не го поправи с вярното произношение на „Ашил“. Не знаеше дали във вестниците се споменава, че името е френско. Как щеше да обясни, че знае правилното произношение?
— Русия отрича ли? — поинтересува се.
Баща му отново прегледа статията.
— Не пише.
— Супер. Значи сигурно е вярно.
— Ако беше вярно, щяха да отрекат. Такива са руснаците.
Сякаш баща му знаеше „какви са руснаците“.
„Трябва да се махна оттук — помисли си Питър, — да заживея самостоятелно. Вече съм студент. Опитвам се да освободя десет затворници от другия край на света. Мога да използвам част от парите, които припечелвам като журналист, за да си плащам квартира.