Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
И го отхвърлили. Казали, че не е издържал изпитанието. Но Халаб не изгубил кураж. Той поискал едно последно изпитание: изпитание чрез измъчване. Целият град бил развълнуван, когато уреченият ден наближил. Брат ми отказал да послуша Съвета на жреците и да предостави своя случай директно на боговете. Подробностите от изпитанието били държани в тайна, но всички знаели, че провалът означава смърт. В уредения ден Халаб влязъл в храма — и никога не излязъл от него. Жреците съобщили, че е умрял. Но не предадоха тялото му на семейството, за да го почетем според обичая. Не бяха изпълнени никакви обреди, които да облекчат напускането му на този свят. Духът на Халаб бе обречен да се скита в студеното преддверие между този живот и следващия.
Всички платихме висока цена за мечтите на Халаб. Братята ми често се оплакваха от това. Но те бяха кротки хора и се примиряваха с положението. Баща ми никога не говореше по този въпрос. Не от страх за себе си, но заради фамилията и идните поколения. Аз зная съвсем сигурно, че той мразеше жреците. Това беше омраза, която споделяше само със сестра ми и с мен.
Рейли се размърда на кушетката. Усмихна ми се, но по умореното разтваряне на устните й можех да разбера, че и тя се беше отдала на същите мрачни мисли.
— Дай ми една седмица — каза тя. — Знаеш, че баща ми има слабост към мен. Но все пак, за да измисля някоя хитрост, ми трябва време.
— Вземи със себе си Отара, когато идеш при него — посъветвах я аз. — Нейната компания винаги му е приятна.
— О, разбира се, че ще я взема. Но ти ще трябва да ми обещаеш нещо, мили братко.
— Всичко, което искаш. Посочи ми само някоя висока планина, и аз ще я изкача. Пустиня, и ще я прекося. Съкровище, и ще го открадна.
— Можеш ли да не се забъркваш в неприятности?
— Много е трудно — отговорих аз. — Но ще направя всичко, което е по силите ми… Обещавам.
— Не ми се нрави тази експедиция — каза баща ми.
Отговорът му ме завари неподготвен. Нали Рейли беше говорила с него. Бях сигурен, че ще одобри замисъла ми.
— Трябва да се съгласиш, татко — помолих го аз. — Съмнявам се дали през живота си ще имам друга такава възможност. Моля те, дай ми благословията си.
— Няма нищо, което съм длъжен да направя, Амалрик — отговори баща ми, — освен да платя десятъка на жреците, данъците на управата и една златна монета на Злокобния вестител, за да направи преминаването ми на другия свят безболезнено и бързо. Тези неща трябва да направя. Одобряването на една глупава експедиция сина ми, който при това е още юноша, за щастие не влиза в задълженията ми.
— Прощавай за думите, татко — отвърнах аз смирено. — Но моля те, кажи ми какво да сторя, за да те убедя? Смяташ ли, че това е една безполезна цел? Не вярваш ли, че съществува Далечното царство?
Баща ми ме погледна. Не ядосано, не и строго; в погледа му се четеше някаква голяма умора. Отговорът му не се нуждаеше от думи. Косата му беше побеляла, подстригана като шлем, според модата на неговото поколение. Имаше малка красива брада — също бяла. Лицето му беше покрито с бръчки, а кожата съсухрена от многобройните му пътувания. Ръцете му бяха големи, покрити със старчески петна. Сега разбирам, че Пафос Карима Антеро… патриархът на нашата фамилия,… в онези дни едва беше започнал да слиза по стълбата на живота и почтената възраст, която му приписвам, е просто фикция на моята младост. Гледах на него като на бог. Така че когато се втренчи в мен, сърцето ми примря и се почувствах малък и недостоен. Защото разбрах, че аз бях този, заради когото пътешествието до Далечното царство няма да се осъществи.
Докато обмислях как да защитя каузата си, в стаята цареше пълна тишина; чуваше се само прашенето на дървата в камината зад масата на баща ми.
— Зная, че съм ти причинил много разочарования, татко — промълвих най-сетне аз. — Поведението ми беше непростимо. Да кажа, че дълбоко и най-искрено съжалявам, ще бъде много слабо извинение… независимо колко е обективно… за да натежи в моя полза. Баща ми не сваляше от мен тежкия си, изпитателен поглед. — Намерението ми може да изглежда като неочаквана, абсурдна приумица. А като се има предвид досегашното ми поведение, аз също бих отхвърлил подобен план, особено ако съм баща на такъв син. Но те моля, татко, погледни в сърцето ми и виж истината, която лежи там. Искам само да бъдеш доволен от мен. Искам да разсея всички съмнения относно моите мотиви за бъдещето. Да бъда достоен за името Антеро, за да може баща ми да говори с гордо вдигната глава насред целия град. — Замълчах. Не знаех как да продължа.