Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Работата е сериозна — обади се трети глас, — тъй като Лориан е на брега на морето и следователно може да бъде изходна точка за споразумение с англичаните.
— Аз предлагам — заяви четвърти — в Лориан да бъде изпратена комисия, за да разследва цялата работа!
Морис разбра за решението на комисията.
„Мястото, което търси комуната — рече си той, — е много далеч от Британия!“
На другия ден кралицата, отказвайки както винаги разходка в парка, поиска разрешение да се качи на върха на кулата заедно с дъщеря си и госпожа Елизабет. Каза, че желаят да подишат чист въздух.
Беше й разрешено веднага. Но още преди да тръгнат за кулата, Морис се качи горе и се скри зад стълбата, по която те щяха да минат. От там той имаше отлична видимост, и не само видимост — от това място щеше да чуе прекрасно дори шепот. Искаше да разбере нещо за съдържанието на бележката.
Жените пристигнаха. Кралицата безцелно направи няколко крачки с дъщеря си и с Елизабет, но само след няколко мига ги остави сами, спря се, обърна се на изток и се взря в един от прозорците на някаква къща, където се забелязваха няколко души. Един от тях държеше бяла кърпа в ръка.
Морис тутакси извади бинокъл и тъкмо когато го нагласяваше пред очите си, кралицата направи рязко движение, сякаш приканваше любопитните хора да се отстранят от прозореца. Морис все пак успя да различи един. Беше рус, с бледо лице. Поклонът на този човек беше толкова почтителен, че едва ли не граничеше с раболепие.
Зад мъжа, който явно не беше повече от двадесет и пет — двадесет и шестгодишен, полускрита стоеше жена. Морис насочи бинокъла си към нея и в първия миг, в който му се стори, че това е Женевиев, ахна. Без да иска той се беше показал иззад стълбата. Жената също държеше пред очите си бинокъл. Тя се дръпна назад и притегли след себе си човека, зад когото беше застанала. Женевиев ли беше това наистина? Познала ли бе тя Морис, за да се дръпне така рязко с останалите от прозореца. Или и тя, и другите се бяха оттеглили само поради знака, който им беше дала кралицата?
Морис почака някое време с надежда, че онези хора отново ще се покажат. Но прозорците си оставаха все тъй празни. През това време до него тихо се приближи Агрикол. Той му нареди да стои и да пази, а сам бързо слезе и се стаи на ъгъла на улица Порт Фоан. Искаше да разбере дали онези хора ще излязат от къщата. Но очакванията му и там не се увенчаха с успех. Никой не се появи.
Морис се запъти към улица Сен Жак. Душата му се разкъсваше от съмнения.
Когато влезе в дома на Димер, Женевиев, облечена в бяло, седеше сред ухаещите цветя в градината и закусваше. Кокетно го покани да седне.
Димер побърза не само да се яви, но и да засвидетелства огромната си радост от срещата. Преди Морис да изпие чашата шоколад, която му бяха поднесли, той го покани да отидат във фабриката. Морис се съгласи.
— Драги Морис — хвана го Димер под лакът по пътя за кожарската фабрика, — искам да ви съобщя нещо извънредно важно.
— Новината политическа ли ще бъде? — полюбопитства Морис, изцяло погълнат от мислите, с които беше дошъл при своите познати.
— О, Боже, драги ми гражданино — усмихна се мило Димер, — смятате ли, че един производител на кожи има време да се занимава с политика?… Не, не, слава Богу, ще ви съобщя индустриална новина. Моят почтен приятел Моран, който, както знаете, е отличен химик, изнамери начин да прави червен марокен. Такъв, какъвто досега никой не е виждал, сиреч боята така да проникне в кожата, че никога да не се изтрие. Ще ви покажа след малко. Впрочем след малко вие ще видите и самия Моран, той сам ще ви демонстрира откритието си. Художник е този Моран.
Морис не разбираше как човек би могъл да бъде художник само защото умее да прави червени кожи. Но прие да отиде. Той последва Димер и те двамата влязоха във фабриката. В едно помещение, различаващо се от останалите, съзря самия Моран, зает със своето странно занимание, в работна дреха и със зелени очила на носа. Имаше вид на човек, за когото боядисването на мръсни овчи кожи в червено е най-важното нещо на света. Ръцете му, голи докъм лактите, бяха целите червени.
Моран поздрави с леко кимване, без да откъсва очи от своята работа.
— Върви ли, гражданино Моран? — попита Димер вместо поздрав.
— Ще печелим най-малко по триста хиляди франка на година от този нов марокен — отвърна Моран. — Но ето че вече цяла седмица не спя, а от киселините очите ми станаха на нищо.
Морис остави Димер при Моран и се върна при Женевиев.
„Трябва да си призная — рече си той по пътя, — моята работа като войник може да направи и от най-големия герой пълен глупак. След една седмица служба в Тампъл си готов и себе си да вземеш за чистокръвен аристократ и да започнеш да търсиш начин сам да се издадеш на комуната. Клети Димер, клети Моран и ти, Женевиев — как можах да хвърля дори сянка на подозрение върху вас!…“