Дългът към удоволствието

Спомням си как веднъж се опитах да обясня на Бартоломю, че влиянието на източното изкуство върху запада — естествено, нямах предвид неговите собствени мацаници, които не бих въздигнал до подобни висоти — може да се сравни с пренасянето на източните цветя и зеленчуци на нашия континент и че ефектът от този процес е далеч по-голям от ефекта на който и да било друг двигателен процес в историята, като, да речем, войни, революции, масови миграции и прочее. Да вземем например прасковата, произхождаща от Китай, донесена на запад от персийците (откъдето идва и латинското й наименование Prunus persica, макар че съществува версия, според която не друг, а Александър Велики прибрал прасковата наред с другата плячка) и сетне транспортирана от римляните още по на запад, тъй да се каже в същинска Европа. Да се взираш в историята е все едно да се взираш в празно пространство. Ако, да речем, се опитаме да разберем същината на картофа от историческа гледна точка, трябва да тръгнем от родината му Перу, където неговите свойства се оказали дотолкова незаменими и вездесъщи за върха на цивилизацията (имам предвид най-високата географска точка, до която цивилизацията е успяла да се покатери), че инките, като умували как да мерят времето, се спрели на най-логичния според тях вариант: единица време — времето за варене на един картоф. Когато пристигнал в Европа малко след 1570 г., същият този картоф, благодарение на качества като лесно отглеждане, внушително съдържание на въглехидрати и витамини и способност да обогатява почвата, бързо се превърнал в най-масово разпространената селскостопанска култура. А какво да кажем за френската съпротива — имам предвид, разбира се, първоначалната съпротива на французите към картофа, който според тях не бил годен за ядене може би защото се ширело мнение, че картофите причиняват проказа? Слава богу, заблудата се разсеяла благодарение на Антоан Огюст Пармантие, който се пристрастил към картофената супа по времето, когато бил пленник в Прусия, и като се завърнал във Франция, толкова превъзнесъл картофа, че изведнъж той се превърнал в кулинарен хит; стигнало се дотам, че царедворците на Луи XVI взели да се перчат с картофен цвят в петлиците, а бащата на въпросния крясък в кулинарната мода е запечатал и до днес името си в блюда като potage parmentier и crêpes parmentier. (Чудя ce дори дали не се е надявал кореноплодното да бъде кръстено на него.) Страстното увлечение на Пармантие нямало спирачки: за официална вечеря, приготвена в чест на Бенджамин Франклин, той успял да сътвори меню, включващо картофа като съставка на всяко блюдо. Не бива обаче да забравяме и драматичните обрати в съдбата на картофа, като неговия трагичен апотеоз през XIX век в Ирландия, където всепризнатите му и уважавани качества фактически го превърнали в монокултура и по този начин му отредили решаващата роля в последвалия глад, отнел живота на милиони хора — ако човек се напъне да вникне по-надълбоко в този исторически факт и действително го осъзнае, няма да може да близне ни пюре, ни картоф, ни нищо, защото всяко едно ястие е напоено с кръвта на предните. Е, ние, естествено, горе-долу вникваме във фактите и уж ги осъзнаваме, и зее пак продължаваме да ядем. По същия начин знанието, че почти всяка секунда някъде по света някое дете умира от глад или от напълно предотвратима болест, ни най-малко не ни пречи да си подсвиркваме щастливо по собствения си път. Способността да забравя подобни факти и напълно да се абстрахира от тях е основно качество на цивилизования човек. Цивилизацията и варварството вървят ръка за ръка, тъй че „всеки акт на цивилизацията е същевременно проява на варварство“ — факт, за който картофът не пропуска да ни напомни, след което ни прелъстява и ние забравяме.