Дългът към удоволствието

Както предвиждах, цяла сутрин пътувахме на запад през крайбрежния бретонски пейзаж: живописни заливчета, разпенени вълни, проправящи си път между скалите, докато приливът спокойно щурмува сушата, като че ли се опитва да проникне в самото сърце на Франция… Поначало крайбрежните ивици, прорязани от протоци и заливчета, винаги създават усещане за собствен ритъм, сякаш са изолирани от останалия свят — все едно оттатък времето е натежало, надвиснало над тихите пътеки покрай нивята, където, стаен сред пшеницата, животът не помръдва.

Бретан е едромащабно копие на Корнуол, уголемено един път и половина, и то не само по площ: дори небето е по-обширно и бездънно, каменните зидове и оградите от жив плет по-грубовати, дърветата по-високи и страховити, размерите и мощта на океана — далеч по-осезаеми. Назъбеният бряг на Бретан напълно обърква представите ти за разстояние и те изправя пред математически абсурд: да превземеш онези три хиляди мили покрай брега, което значи да го обходиш от край до край, е все едно да извървиш разстоянието между Брест и Пекин или между Маракеш и Дърбан. В случая, ако осъвременим парадокса на Зенон, той би звучал така: колкото по-близко е фокусът, толкова по-дълго е разстоянието до него.

Минавахме покрай ниви, засадени със захарна тръстика, пасища, крави и в един миг изневиделица ни заслепи лилаво море от лавандула — толкова стряскащо със своята свръхестествена пищност, че беше нужно време сетивата ни да преодолеят естествения си рефлекс на отрицание на свръхестественото и да реагират на този сякаш невъзможен феномен. Спомням си как веднъж тъкмо си бях натоварил багажа, готов да потегля от вилата в Норфък към Лондон след усамотен, затова пък ползотворен уикенд и внезапно се сетих, че съм забравил някакви документи. Вече бях заключил вратите и бях угасил всички лампи, но все още се въртях край колата, тъй че фаровете не светеха. Някак неочаквано ме облада засилващо се нежелание да се върна обратно в тъмната къща — навън беше тягостно мрачно в безлунната, беззвездна облачна нощ. Осъзнах от какво се боя — боях се, че в къщата ще срещна дух. Интересното е, че не се страхувах от самия дух per se, защото той все пак, като пришълец от отвъдното, не е в състояние да направи нещо повече от това да ми се появи (на него друго не му е и нужно). Изключвах и възможността да се натъкна на някое превъплъщение на този дух, познато от филмите на ужасите (да речем дух изнасилван, мъстящ на поколенията чрез кръвосмешение, или дух на избягал от лудницата невменяем, размахващ триона, с който е прерязал веригите си). Не, не се боях от подобни глупости — боях се да не видя нещо, като знам, че е невъзможно да съществува. Всъщност тъкмо затова се страхуваме от духове: защото знаем, че не съществуват. Ами ако въпреки всичко пред нас се появи дух?