Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
— Мисля, че ще е по-добре да спрем — каза той след дълги минути и с мъка се откъсна от нея. Тя притисна лице във врата му и кимна, задъхана. — Утре — обеща той и я притисна към себе си с пълното съзнание, че тя положително усеща всеки сантиметър от възбудата му. — Тогава няма да се наложи да спираме, освен ако не сме твърде уморени за нещо друго. Но днес — той я пусна и се поотдръпна от нея — днес нека се държим по-прилично. На баща ти и на Роби изобщо няма да им хареса, ако произнесем брачната си клетва тук, в градината.
Той се усмихна, тя също и изведнъж той започна страстно да се надява, че тяхното единение може да донесе плодове. Лицето й още беше зачервено от плача, няколко кичура се бяха измъкнали от прическата й, затова той я заведе до водоскока, намокри кърпичката си и й я подаде.
— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя и прокара кърпичката по лицето си. — Личи ли ми, че съм плакала?
— Съмнявам се — каза той и оправи кичурите. — Те ще решат, че сме правили тук в градината тъкмо онова, което правехме — целували сме се. Устните ти изглеждат много нацелувани.
— Твоите също — засмя се тя.
— Значи ще се отървем с това. Ще решат, че балът е бил скучен, ако годениците не са направили поне един опит да се измъкнат. Но ще е по-добре да се приберем. Не искам баща ти да почне да нервничи. Сега по-добре ли си?
— О, да! Тя хвана ръката му и силно я стисна. — Люсиен, знаеш ли какво си пожелавам повече от всичко?
— Какво?
— Да си възвърнем състоянието, в което бяхме онова лято в Сейнт Дженивиъв.
Той поклати с усмивка на съжаление глава.
— Това е невъзможно, Клара. Момиченцето, което ти беше тогава, е изчезнало, а момчето, което бях аз, отдавна е умряло.
— Въпреки това можем да сме щастливи заедно — настоя тя. — Може да съм безнадеждна мечтателка, но когато станем мъж и жена, можем поне да опитаме.
— Ами тогава да опитаме — прошепна той. — Но не забравяй, Клара — предупреди той. — За мен е ужасно трудно.
— О, Люсиен, други мъже не ме интересуват, само ти, Люсиен. Ще ти бъда вярна съпруга. Нямаш никакво основание за недоверие или ревност.
— Ще видим — отговори той. — Заклех ти се, че ще направя опит и ще го направя. — Той й подаде ръка. — Ела, по-добре да се приберем, преди Роби да е пратил да ни търсят. В момента нямам желание да изслушам някое негово конско евангелие.
Къде е сега племенникът му, беше въпрос, над който лорд Манинг в момента изобщо не се замисляше. Много повече би желал да разбере къде ли е сега Ана Хънингтън, за да може да я покани на танц. Тази вечер вече се бе опитал веднъж да го направи, но беше грубо отблъснат, въпреки това се надяваше, че тя ще промени мнението си. Като годеници обичаха да танцуват заедно. По онова време валсът още не беше всеобщо приет в Англия, но Робърт беше научил танца във Франция, беше научил и Ана, която реши, че е доста неприличен. Но тя беше чувствена жена и той се осмеляваше да го танцува с нея всеки път, когато й се намираха няколко свободни мига.
Беше я видял да се качва преди известно време по стълбата, навярно за да нагледа Сара. Салонът, в който се довлече, беше много подходящ, за да я чака там. Тук бяха насядали предимно картоиграчи, а двете възрастни дами, които го въвлякоха в разговор, бяха приятна компания. Беше застанал на пост до вратата, за да може да държи стълбището под око.
Най-сетне я видя да слиза, вдигнала полата на роклята си с присъщата й грация, на която от самото начало толкова се бе възхищавал. Беше изненадан, че видеше ли я, всеки път му спираше дъхът. Бяха изминали толкова години, откакто я загуби.
Когато слезе долу, тя не погледна към него, се устреми веднага към балната зала, за да изпълнява там задълженията си на домакиня. Робърт прекъсна учтиво разговора си с двете възрастни дами, погледна към горния край на стълбата и погледът му спря на едно малко момиченце в бяла нощничка. Сара Хънингтън скочи веднага в сянката и притисна гръб към стената, за да не я открият.
Робърт застина, когато зърна израза, който се появи за кратък миг на лицето на момиченцето. То искаше да види бала — той добре помнеше от собственото си детство чувството, което изпитваха с брат си Едуард, когато се промъкваха долу да видят танците, а родителите им бяха сигурни, че по това време те отдавна спят. Струваше им се толкова несправедливо, че ги държат настрана от големите събития. При тази мисъл той се отказа от преследването си и се заизкачва по стълбата.